Орган за чест и слава на Бога!


Вчера, 23.06.2017 г. празникът на нашата Енория посветена на Пресвето Сърце Исусово, общността ни се сдоби с тръбен орган, който беше благословен от монс. Йовко Пищийски, син на нашата Енорийска общност.
Нашата Енорийска общност е безкрайно благодарна за неуморния труд на орган – майстора г- н Александро Джиротто, скъп роднина на нашата сестра Лоренца Джиротто, който през последните седмици положи енергия, професионализъм и страст при монтирането на новата ни ценна придобивка.
Пожелаваме му дълголетие и творчески успехи!

Това ще бъде вторият такъв инструмент в католическа църква в южна България.

Органът е пневматичен, има 12 регистъра, два мануала и педалиера. Общия брой на всички тръби е 800. Преди това този инструмент е служил на верните в една германска енория и е на възраст около 60 години. Дървените тръби са изработени от специално дърво от което се изработват цигулки.

Публикувано в Хор | Коментирайте

Разходка с първопричастниците в планината!


Миналата неделя, Тържеството на Тялото и Кръвта Христови, нашите деца от „Енория Пресвето Сърце Исусово“ получиха Първото Причастие. Затова заедно с децата свещениците, сестрите и катехистите отидохме в планината за да се насладим на творението Божие, както и да отслужим Света Божествена Литургия за чест и Слава на Бог, който в Исус Христос ни се дари като храна за живот вечен.

Публикувано в Празници | Коментирайте

ДЕТСКО ЛЯТО В НАШАТА ЕНОРИЯ


През целия месец юни в нашата Енория в сутрешните часове се провежда детско лято. Всяка сутрин в 10.00 започваме нашия ден с молитва, песни и история разказана от свещениците, сестрите и аниматорите. След молитвата заедно с децата имаме организирани игри в Енорийския двор свързани с различни занимания от областта на спорта, изобразителното изкуство, ръчен труд и др.

Нека се молим и забавляваме заедно и в името на Исус Христос. Ние сме обичани!

Публикувано в Забавление | Коментирайте

OБРЪЩЕНИЕ От отец Димитър Димитров

OБРЪЩЕНИЕ
От отец Димитър Димитров
По повод на създаденото (не „създалото се” сякаш само)
ненужно напрежение
във връзка с никога неслучило се настаняване на бежански семейства на територията на град Раковски
Да, предпочетох да го нарека обръщение, а не изявление или изяснение, или нещо от сорта, защото идеята, че се „обръщам” към някого, т.е. че търся все пак някаква форма на неформален и най-вече добронамерен диалог, и с надеждата, че някои могат „да се обърнат” в сърцата си, ми допада повече.
Ще разделя тези мои редове на две части: едната – по-кратка и ясна, за да не затормозявам някого, на който не му се чете много, която част се надявам да даде ясен отговор и по този начин да секне всякакво „напрежение”. Втората част ще бъде независима от първата, доколкото в първата ще съм казал всичко, без да има нужда от допълнително разяснение. Втората част ще съдържа по-скоро моето лично мнение като човек, като християнин-свещеник и като жител на град Раковски.
И така, първа част: към настоящия момент категорично НЕ ВЪЗНАМЕРЯВАМ ДА ПОКАНЯ ИЛИ ДА СЕ ОПИТАМ ДА ОКАЖА ГОСТОПРИЕМСТВО НА КОЕТО И ДА Е БЕЖАНСКО СЕМЕЙСТВО, ИЛИ ГРУПА, ИЛИ ОТДЕЛЕН БЕЖАНЕЦ, и то, моля за внимание!, НЕ ЗАЩОТО НЕ СМЯТАМ, ЧЕ Е ПРАВИЛНО ТОВА ДА СЕ НАПРАВИ, а защото, особено след случилото се в градовете Елин Пелин и Белене, не бих желал да стана причина едно семейство, или изобщо хора, бягащи от ужасите на войната и смъртта, да бъдат подложени на унижения, заплахи, грозни форми на махленска ксенофобска омраза от най-долна проба и накрая – прокуда, неща, на които, всички ние станахме свидетели в гореспоменатите градове, и за които тъжни факти, за огромно съжаление, има заявки и от определени лица от град Раковски.
Толкоз по първата част.
Започвайки втората част, ще се върна две години назад, през месец септември на 2015, малко след като Върховният Пастир на Католическата Църква папа Франциск призова всички енорийски общности да приемат поне едно бежанско семейство. Бях потърсен за контакт от журналист от БНТ, който се интересуваше от нагласата на поверената ми енорийска общност по отношение на папския призив. Погрижих се, макар и да бях възпрепятстван да го направя лично, да се изкаже положително мнение, конкретизирано в принципна готовност, в случай на почукване на врата на енорията от някой в нужда, тя да бъде отворена, както е ставало винаги досега. След излъчването на репортажа, който и до ден днешен явно се намира в електронния архив на БНТ, получих много обаждания на одобряващи изказаното хора. Противоположно мнение не беше изразено от никого и никъде, поне доколкото на мен ми е известно. Допълвам само, че нещата останаха там. Не направих никаква конкретна официална крачка, например, да подам заявление в Агенцията за бежанците. А трябваше. Както го направи моят събрат свещеник О. Паоло Кортези.
Много месеци преди това, още през пролетта, в енорията бе проведена инициатива за събиране на парични средства (помня, че събрахме около 400 лв., с които в последствие закупихме лекарства), както и дрехи, особено детски, хранителни продукти и т. н., които да бъдат предоставени на бежанците от Сирия. Събраното значително количество закарахме – някои мои помощници и аз лично, в един бежански лагер в област Стара Загора, за да ги предадем. Между другото, преди седмици видях репортаж от същия лагер, в който невръстни деца на бежанци рецитираха с патос „Аз съм българче”, радвайки възрастните хора от старческия дом, намиращ се в съседство с лагера.
Мой личен, трогателен и незабравим спомен от онова посещение е лицето на Мириам – името на Дева Мария – младо и красиво момиче, учило право в Дамаск – градът на обръщането на Св. Павел. Получихме специално разрешение да я придружим заедно с майка й до оптически магазин в Нова Загора, заради проблем с очилата й. Спомням си как сестра Лоренца запя любимата й „Mamma son tanto felice”, „Мамо, ах колко щастлив съм, че се завръщам при теб”. Прегърнаха се с майката на Мириам. И двете възрастни жени, и двете носещи забрадки, макар и различен модел, въпреки че не се разбираха езиково, плакаха дълго заедно. Бяха разбрали сърцата си. На тръгване ни споделиха, че единствената им мечта е да са отново заедно – цялото семейство и да живеят в мир.
На следващата неделя, след литургията, споделих преживяното с енорийската общност и дадох своеобразен отчет за предадените помощи. Поместихме материал и в нашия сайт. И тогава нямаше никаква негативна реакция от никого. Изглеждаше ми най-нормалното нещо да се постъпва така. И бях вътрешно подсъзнателно убеден, че живея сред най-толерантните хора.
Не, не, че сега, след онзи ден, когато някой „наивно”, за да не използвам друга дума, „изкопа” старото интервю, за да сее излишен смут на фона на тъжните факти на омраза и натиск, не, че сега не продължавам да вярвам и даже да знам, че живея сред толерантни и щедри хора. Напротив! Но ми е мъчно, че има и дрезгави гласове, и то млади гласове, които се издигат в позиви на омраза… А имат толкова младежка енергия, която могат да влеят във вените на човечеството за добро!
Мисля си и нещо друго. Тази ситуация ми прилича на една злокобна комедия, в която в едно градче гори пожар в половината от къщите, а един грубоват наивник започва да вика „насред силото”: „Ей, хора, внимавайте, защото май видях един чужденец да идва към нашето градче и… май има кибрит в джоба.” И тогава хората, вместо да се опитват да угасят пожара в градчето си и да спасят горящите си домове, грабват вили и колове и настървено тръгват да млатят този, който май идва и който май има кибрит в джоба си…Оказва се, човекът чужденец отдавна бил подминал градчето им, отивайки нанякъде другаде…, но какво ли се случило с горящите им къщи?!
Дали този пожар не гори в Раковски? Аз мисля, че да. Гори пожарът на дрогата! Ние, свещениците, погребахме вече десетки млади хора! Десетки. Аз лично – двама, само за последните три месеца погребах двама. Млади животи, изпепелени от пожара на дрогата. Те и семействата им. Изпепелени завинаги от пожара на безразличието!
Кой от нас не е забелязал по улиците на града ни млади хора, неадекватни, с блуждаещи погледи, с диагностицирана лудост, деца, които вчера бяха отличници, пълни с амбиции за бъдещето – те и техните родители, на които, горките, днес най-важната им мисъл е как да скрият проблема за децата си от другите, а и понякога от самите себе си. Жертви на тероризма на дрогата!
Но за този пожар и тероризъм – не! Нито дума! Но как?! Тук, в Раковски, всичко е спокойно, така поне коментира ти, приятелю Г. Тук всичко е спокойно. Пазете се от кибрита в джоба на онзи пришълец. Пазете се от тероризма на онези нещастни и стреснати семейства от Елин Пелин и от католическото Белене или от онези деца от Широка Лъка. Те са опасните. При нас, в Раковски, всичко е толкова спокойно, нали?!
Попадна ми (даже се зарадвах) и един по-интелектуален коментар на едно момче, което цитира Николай Хайтов: „В зверилника толерантността означава смърт”. Познавам фигурата на Хайтов, откакто бях на шест години. Тогава излъчваха „Капитан Петко Войвода”- любимия ми филм. Преди всеки епизод писателят се явяваше зад едно огромно бюро с интересна старинна газена лампа. Не съм разбирал тогава какво говори, но го чаках с нетърпение, защото след него започваше „Капитан Петко”. Колко бих желал да се яви и днес Хайтов, за да каже с целия си авторитет на младия ми приятел родолюбец, негов фен, че е вярно, че в зверилника толерантността означава смърт, но, че е също вярно, че зверилникът е станал зверилник, точно поради липсата на толерантност…
Ще кажа и на онова момче, на което челото още мирише на светото миро, което момче намери в репортажа отпреди две години: „Още една причина да не ходи на църква”… сякаш не му е стигала първата причина (неизвестна), та търси още. Ще кажа на него, който „много вярва, но не вярва на свещениците”- не зная какво сме му направили, било аз, било моят събрат, който вече по някакъв начин му отговори във фейса, но да знае, че се забелязва, че онези, лошите, търсят точно такива с неговия профил – млади, здрави, нахъсани, с не много ясна в какво, но „силна вяра” и то задължително да не си падат по тяхната си църква и по свещениците и… ще ми се да му кажа, че точно такива им трябват, отегчени и млади, за да ги видят лесно в редиците на терора. Да, нали помним за един такъв, току-що миропомазан от Франция, или от Белгия, който сега е самоотвержен член на Ислямска държава…
И да не пропусна да му кажа и това: дори ако ти имаш много причини да не идваш на църква (твое право е), дори и да си се отказал от нас, свещениците, то ние не се отказваме от тебе. Не се отказваме от никого!
Ще ми се да кажа и на онази лелка, на която искрено завиждам за познанията в областта на интернет, която е „блогнала”, ако така се казва правилно, онази картинка с величествените български царе на фона на Царевец. В копитата на конете им е изписано „Вън нашествениците от България” с цветовете на трикольора. Ще ми се да й кажа, че едва ли нашите будители, които проляха кръвта си за този трикольор, ще са доволни от надписа, за който е използван… Та нали сме учили, че Левски бленуваше за една свободна България, в която всички – българи, турци, да са равни и да живеят в мир. Та нали самият Ботев живее като имигрант в Румъния и оттам готви своята борба за отечество…
Не, не. Не! Внимание! Един криворазбран национализъм лесно преминава в радикализъм и оттам се изражда в тероризъм… да внимаваме с „изми-те”!!
Колко е кичозно и дори гротестно до вчера преследваните да се превърнат в преследвачи!
Преди време тогавашният премиер Бойко Борисов на церемонията по откриването на пречиствателната станция в Раковски, по време на словото си, се обърна приятелски, но и с уважение към мене и ме запита риторично: „За този католически град не е правено нарочно нищо десетилетия наред, нали отче?!”
Въпрос, напомнящ историческата истина, че в не чак толкова далечното минало хората от Раковски бяха виждани като „втора категория”, именно заради вярата им. Именно заради нея бяха често незаслужено сегрегирани и дори малтретирани. А сега, когато това е вече само лош спомен, редно ли е поколенията на това изстрадало население да се отнасят по такъв начин с хора, само защото са от друга вяра, етнос, цвят…
Време е вече да свършвам, защото тази втора част стана наистина дълга, въпреки уговорката, че не е задължителна за четене.
Тъй като зададох доста въпроси, не бих желал да пропусна да попитам нещо и нашите политици (изписвам тази дума с цялото уважение и приятелство, на което съм способен) :
Как вие, господа, виждате нещата? Кое ще важи утре за вас в парламента, в който ще ни представлявате? Законовите и европейски ценности, католическите социални възгледи, които са приоритет, нали? Или пък лековатия популизъм, който може да подхлъзне всекиго като увехнала динена кора…
Стана дългичко. Само една кратка молитвичка за край.
Молитва за всчики.
Нека в това свето време на покаяние и „обръщане” Бог ни дари обилно своята светлина и мир. Да ни припомни, че всички сме Негови чеда, дори и тези, които са отдалече и към които ние понякога поглеждаме с недоверие. Нека ги приемем така, както бихме искали тези, за които ние сме отдалече, да приемат нас и близките ни.
Той зорко бди над вдовицата, сирака, пришълеца, да ни направи и нас чувствителни към тях и в залеза на живота, когато Бог милосърдно ще ни съди по закона на Любовта, да ни приеме при себе си, както ние сме Го приели в лицето на нуждаещите се. Амин.

Публикувано в Църквата | Коментирайте

Зимен поход…


Миналият четвъртък за пореден път нашите свещеници се събраха за да споделят време заедно в Планината. Походът беше съпроводен с молитва към Бог чрез измолването на светата Броеница както и след това с братски обяд и раздумка…

Публикувано в Забавление | Коментирайте

„Вяра и светлина“


Днес отпразнувахме с нашата група „Вяра и светлина“ Карнавала. Танци, песни и усмивки бяха подарени в изобилие. Маскираните деца и родители посетихме нашите приятелки бабите от „Вила Тирол“ като ги изненадахме с песни и танци.

Публикувано в Забавление | Коментирайте

СВИДЕТЕЛСТВО НА РАЙНА И АНДРЕЙ КРЪСТЕВИ. 4 ФЕВРУАРИ.


СРЕЩАТА В ОЧИТЕ НА ОТЕЦ ИВЕЛИН:
Винаги се озадачавах като срещах в писанията на различни мислители любовта като лудост. Папа Бенедикт XVI в своята Енциклика „ Бог е любов” също говори за Божията обич като лудост. Безумието на кръста е тема скъпа за свети Апостол Павел. Бог от любов към човека лудее… любовта е акт на саможертва в името на…
Е, явно и благонадеждно тази божия любов се лее по ярко и в душите на някои семейства – там където любовта има своето същностно проявление. Тази любов – лудост имах възможността за втори път да срещна в свидетелството на Андрей и Райна.
Преди няколко година на младежката среща в Малчика ( Рио Малчика) съвсем неочаквано се появиха двама лудетини… изгледах ги странно. Нахлуха в нашата група на големите по никое време, където се опивахме да богословстваме…хванаха се за ръка… и взеха думата… по точно…разказаха и показаха ни лудостта на любовта, дар и тайна. Историята на Райна и Бог. Историята на Андрей и Бог. Историята на Райна, Андрей и Бог.
Всички тези лудеещи от любов спомени от Малчика ми се завърнаха в съзнанието при срещата ни тези дни с младото семейство. Направи ми впечатление, че тяхната история е различна, затова определям и като лудост. Лудост е днес да молиш Бог за съпруг или съпруга. Откачено е да напуснеш сигурността на работа, положение, удобство за да се оставиш Бог да ти даде онзи с когото ще сте една душа и една плът в любовта… Лудост е да търсиш знаци от Бог… да, луди, мънички, „несъществени“ знаци… в едно общество с големите претенции, в което живеем…и където субектът индивид се доверява само на себе си… Не са така Райна и Андрей! Те ни засвидетелстваха доверие в Божието Провидение… лудост е да изключиш прищевките си във вкусовете… да желаеш да се изгубиш в другия за да се изнамериш в своята истинност напълно в него. Да, изживяваш трудностите с упование…да даряваш божествената искрица любов… да, да не желаеш да я държиш за себе си, а да я споделяш с другите… Така, хванати за ръка… и уверени във връзката си… благословия от Бог.
Двама влюбени се обичат истински не само когато се гледат в очите, но и когато гледат в една посока. Посоката на Андрей и Райна видяхме, че е Бог. Бог за тях е и път и посока и цел. Те ни показаха, че когато целта – лудата цел на блаженната любов се покои в Бог, тя гради мостове…Човек не е самотен остров. Той е личност – отвореност за другия. Райна и Андрей са напуснали егото си за да прокарат път, мост към сърцата си и сърцата на всички, които срещат…
ПОЖЕЛАВАМЕ ВИ, ДА ПРОДЪЛЖАВАТЕ ДА ОБИЧАТЕ… И КАКТО КАЗВА АВГУСТИН… И ДА СИ ПРАВИТЕ КАКВОТО СИ ЩЕТЕ…
Отец Ивелин


СРЕЩАТА В ОЧИТЕ НА СЕРАФИМА:
Много вълнуващо и страхотно изживяване беше за мен срещата с Райна и Андрей . С огромен интерес и вълнение очаквах тази среща , защото когато се дава свидетелство , това свидетелство ти показва много неща от живота за които трябва да се научиш и замислиш, това свидетелство докосва всеки по различен начин и човек се замисля за истините в живота и как той е един цикъл, който не се знае как би ни обърнал . Вярваме или не вярваме в Бог, именно тяхната история доказва , че дори човек да не се е срещнал с Бог, може да го намери когато най –малко очаква, стига да отвори сърцето си за него и да се замисли , че животът без да познаваш Бог е нищо , защото докосне ли те, Той остава завинаги в твоето сърце и искаш още и още любов. Искаш да те научи на истинска любов, да ти покаже правилния път и с вярата и добротата в сърцето си да следваш този път. Точно така както е казано в един от цитате в библията : „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори, защото всеки, който иска получава, който търси, намира и на този, който хлопа, ще се отвори.“
Този който търси намира , било то любовта на живота си, или верни приятели, страхотна работа и какво ли още не . Трябва да сме благодарни на Бог за всеки един миг от нашия живот и дори когато има трудности в него , да не забравяме ,че и това ще мине , след всеки дъжд изгрява слънце, след всяка буря идва спокойствие. В живота ни не винаги има слънце и спокойствие , но вярвайки и подкрепяйки се , те идват в нашия живот , защото Бог е любов!“
Ще завърша с един цитат: „ любовта дълго търпи и е милостива. Любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее… всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.“
Благодаря на Райна и Андрей за искреноста в техните топли очи , за силата на тяхната чиста любов и за това , че ми показаха колко силна и непоклатима е любовта един към друг, към Бог и ближния!
Серафима Налбанска

Публикувано в Църквата | Коментирайте

Зимен скаутски лагер ( 5 – 7 февруари)

Станах част от Католическите скаути преди две години на летния лагер, който се проведе в родния ми град – Куклен. На този лагер се научих, че скаутът е винаги готов да ти помогне, да те опъти, да те разсмее, да те нахрани, да се помоли за теб. Научих се как да паля огън, как да използвам компас и как да си опъна палатка. Получих и някои иновативни знания в измайторяването на тотем на лагера и в актьорското майсторство.
Тази година, обаче, присъствах на зимния лагер, който се проведе в хижа Морулей, близо до с. Дълбоки, Старозагорско. Това, което ме впечатли бе природата с цялата си снежно бяла покривка. Чистият въздух и уютната обстановка, която ни предоставиха хижарите, ми вдъхнаха повече енергия и позитивизъм (за което съм много благодарна). Времето беше перфектно за игри, забавления, палене на огън, кракоходно придвижване и още много дейности из природата, но истинското удоволствие настъпваше с пиенето на топъл чай и греене до топлата печка, които ни чакаха в трапезарията на хижата. Темата на лагера бяха траките. Шеф Самуил се постара да ни разкаже как са живели траките, какви са били техните обичаи и какво са ни завещали те. Построяването на мини гробница на траките от сняг беше една от задачите, които имахме да изпълним за определено време. Благодарение на нея с другите участници от патрула ни се научихме на работа в екип и как да построим нещо красиво заедно. Разбира се, не мога да пропусна нощните игри, които ни организираха шефовете и за които се изискваше координация и изобретателност, като шиенето на бонбони за бижута като тези на траките. Всяка вечер, всеки патрул имаше задача да помогне в подготовката на вечерното бдение, било то с танц или сценка. Тук е мястото да изразя своята благодарност към Пети патрул, част от който бях и аз, за радостта от това, че се класирахме на първо място за приноса си във вечерното бдение и за отборния дух, който заразяваше останалите участници в лагера. Шеф Гриша и шеф Ставри се погрижиха за страхотното настроение съответно с китара и синтезатор. А за това стомасите ни да не са празни се погрижи баба Мими със своите великолепни гозби. Отец Ивелин, сестра Елка и сестра Франсоаз ни помогнаха да бъдем в общение с Бога и да разберем, че ние сме „солта и светлината“ в света. Това бяха някои от най-запомнящите се за мен моменти, в които съм се чувствала наистина страхотно, защото бях заобиколена от хора с чисти и отворени сърца. Искрено се надявам да мога да взема участие и в предстоящите скаутски лагери и срещи. Дамяна Кумчева

Публикувано в Други | Коментирайте

ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ ПАПА ФРАНЦИСК ЗА ПОСТНОТО ВРЕМЕ 2016

ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ  ПАПА ФРАНЦИСК ЗА ПОСТНОТО ВРЕМЕ 2016

„Милост искам, а не жертва“(Мт 9,13). Милосърдните дела в Юбилейната година
1. Мария, икона на Църквата, която евангелизира, защото тя беше евангелизирана
В Булата за свикване на Юбилея, аз приканих да се постъпи така, че «Постното време на тази Юбилейна Година да бъде изживяно по-наситено, като силно време, за да се чества и изпита Божието Милосърдие» (Misericordiae vultus, т. 17). Чрез напомнянето да се слуша Божието Слово и чрез инициативата «24 часа за Господ». Аз исках да подчертая първенството на молитвеното слушане на Словото, и по-специално на пророческото Слово. Божието Милосърдие е със сигурност едно известие отправено към света: при това всеки християнин е призван да го преживее лично. Ето защо в това Постно време аз ще изпратя Мисионери на Милосърдието, за да бъдат за всички конкретен знак за близост и Божие опрощение.
Защото Мария прие Благата Вест чрез Архангел Гавраил, тя възпя пророчески в своя Magnificat милосърдието, чрез което Бог я избра. Девата от Назарет, обещана за съпруга на Йосиф, стана така съвършена икона на Църквата, която евангелизира, понеже тя беше и остана непрекъснато евангелизирана под действието на Светия Дух, който оплоди девствената й утроба. В пророческата традиция и още на етимологично ниво милосърдието е тясно свързано с майчината утроба (rahamim) и с една безкористна вярна и състрадателна доброта {hesed), която се упражнява в семейните и родителски взаимоотношения.
2. Заветът на Бог с хората: една история за милосърдието
Тайната на божественото милосърдие се разкрива по време на историята на завета между Бог и народа на Израил. Бог, в действителност винаги се показва богат на милосърдие, готов да излее над човека при всички обстоятелства присъщите Му нежност и състрадание, особено в най-драматичните моменти, когато неверността разрушава връзката на пакта и когато съюзът изисква да бъде потвърден стабилно с правда и истина. Ние се оказваме тук изправени лице в лице пред истинската драма на Божията любов, в която Бог играе ролята на баща и на изманен съпруг, а Израил тази на сина или дъщерята или на невярната съпруга. Това са познати образи, които ние откриваме при Осия (виж Осия 1-2), които изразяват до каква степен Бог иска да се свърже с Неговия народ.
Тази драма за любов достига своята кулминационна точка в Единородния Син станал човек. Бог излива в Него цялото Свое безкрайно Милосърдие, за да Го превърне във « въплътено Милосърдие» (Misericordiae Vultus, т. 8). Като човек, Исус от Назарет е син на Израил в пълния смисъл на тази дума. Той е създаден така, че да въплъти съвършеното слушане на Бог поискано от всеки Юдеин чрез Сема, което и днес все още съставлява сърцето на Божия Завет с Израил: « Слушай. Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един. Обичай Господа, твоя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили » (Втор. 6. 4-5). Божият Син е Съпругът, който се стреми да достигне до любовта на Съпругата си. Той е обвързан с нея чрез своята безусловна любов, която се проявява във вечното обвързване с нея.
Това представлява пулсиращото сърце на апостолската kérygme, където Божието милосърдие има важна и основна роля. Това е «красотата на спасяващата Божия любов показана в Исус Христос, умрял и възкръснал.» (Апостолически призив Evangelii gaudium, т. 36), това първо известяване, «което трябва винаги да се слуша отново и по различен начин, и което ти трябва отново да известяваш по време на катехизиса» (Ibid., т. 164). Тогава Милосърдието «показва поведението на Бог към грешника, като му поднася нова възможност да се покае, да се обърне и да повярва» (Misericordiae vultus, т. 21). Възстановявайки така наистина връзката с Него. В Разпнатия Исус, Бог иска да се присъедини към човека грешник дори в неговото най-голямо отдалечаване, именно там, където той е заблуден и отдалечен от Него. И това Той го прави с надеждата да успее най-накрая да се докосне до студеното сърце на Своята Съпруга.
3. Милосърдните дела
Божието Милосърдие преобразява човешкото сърце и го кара да изпита истинска любов, която го прави способно да стане на свой ред милосърдно. Чудо е, че божественото милосърдие всеки път може да се разпространи в живота на всеки един от нас, насърчавайки в нас любовта към ближния и пораждайки в нас това, което традицията на Църквата нарича милосърдни тленни и духовни дела. Те ни напомнят, че нашата вяра се провежда чрез конкретни и всекидневни дела, предназначени да помогнем на ближния си духовно и тленно и по които ние ще бъдем съдени: да го нахраним, да го посетим, да го утешим да го възпитаме. Ето защо аз желая « християнският народ да размишлява по време на Юбилея върху милосърдните тленни и духовни дела. Това ще бъде начин да пробудим нашето съзнание често преспивано пред драмата на бедността, да проникнем все повече в сърцето на Евангелието, където бедните са привилегированите получатели на Божието Милосърдие» (Ibid., т. 15). В личността на бедния, в действителност, плътта на Христос « става отново видима, като измъчено наранено, бичувано, изгладняло и погубено тяло … за да бъде познато от нас докосвано и засвидетелствано с грижа» {Ibid.). Нечуваната и скандална тайна, която продължава в Историята за Страданието на невинния Агнец, горящият храст запламтял от безвъзмездна любов и пред когото ние можем само да последваме Мойсей, като си събуем сандалите (виж Изход 3,5) ; а това е още повече, ако този беден човек е наш брат или наша сестра в Христос, който пострада, заради вярата си. Изправен пред тази любов, силна като смъртта (виж Песен на Песните 8,6). Най-нещастният и беден човек е този, който не приема да си признае, че е такъв. Той се мисли за богат, но в действителност е най-беден от бедните. И ако е такъв това е, защото той е роб на греха, който го подтиква да използва богатството и властта си не за да служи на Бог и останалите, но за да задуши в себе си вътрешната потребност, че самият той не е нищо друго освен беден просяк. Колкото по-големи са властта и богатството, с които той разполага, толкова по-голям е рискът това заслепяване да бъде измамно. Случва му се да не иска повече да вижда бедният Лазар, който проси на вратата на неговия дом. (виж Лк 16, 20-21), лика на Христос, който в бедните проси нашето обръщане. Лазар е тази възможност да се обърнем, която Бог ни поднася и която може би ние не виждаме. Това заслепяване е придружено с високомерно бълнуване за всемогъщество, в което отеква зловещо този демонизъм «и ще бъдете като богове» (Бит 3,5), който е в корена на всеки грях. Едно такова заблуждение може да стане социален и политически феномен, както го показва тоталитаризма от XXи век, и както го показват днес идеологиите на единствената мисъл и тези на техно науката, които претендират да сведат Бог до незначително явление, а хората от месите, до лесно манипулирани обекти. Това в наши дни може да бъде представено чрез структурите на греха, които са свързани с погрешен модел на развитието – основано върху идолопоклонничеството на парите, което прави, най-богатите хора и общества безразлични към съдбата на бедните, и пак те им затварят вратите и дори отказват да ги видят.
За всички Постното време за тази юбилейна Година е впрочем едно благодатно време, което позволява най-накрая да се излезе от нашето екзистенциално отчуждение, благодарение на слушането на Словото и на милосърдните дела. Ако чрез тленните дела ние докоснем плътта на Христос в нашите братя и сестри, които се нуждаят да бъдат нахранени, облечени, подслонени, посетени, то духовните дела от друга страна, да съветваме, да учим, да прощаваме, да уверяваме, да молим – докосват по-пряко нашето поведение на грешници. Ето защо тленните и духовните дела никога не трябва да бъдат разделяни. Всъщност именно, докосвайки плътта на Разпнатия Исус в най-нуждаещите се –грешникът може да получи в дар осъзнаването, че той не е нищо друго освен беден просяк. Благодарение на този път, „хората с високомерни сърца“, „могъщите“ и „богатите“, за които говори Magnificat имат възможността да признаят, че те самите са обичани незаслужено от Разпнатия Христос, умрял и възкръснал също и за тях. Тази любов представлява единственият отговор на жаждата за блаженство и необятна любов, която човек погрешно смята, че може да запълни чрез идолите на властта и имането. Но винаги съществува опасност, която се дължи на едно все по-плътно затваряне по отношение на Христос, който в лицето на бедния продължава да чука на вратата на техните сърца, а хората с високомерни сърца, богатите и могъщите приключват с това- като осъждат самите себе си да потънат в бездната на вечна самота, която е адът. И тогава звучат отново за тях както и за нас пламенните думи на Аврам: « Те имат Мойсей и Пророците, нека слушат тях! » {Лк 16,29). Това активно слушане ще ни подготви по-добре да отпразнуваме окончателната победа над греха и над смъртта на Съпруга, който сега е възкръснал и който желае да пречисти своята бъдеща Съпруга в очакване на Неговото Пришествие.
Да не оставяме да изтече напразно това благодатно Постно време за обръщане! Да се молим за това чрез майчинското застъпничество на Дева Мария, която първа изправена пред величието на Божието Милосърдие, което тя получи безвъзмездно-призна своята собствена нищета (виж Лк 1,48) като така се призна за смирена Слугиня Господня (виж Лк 1.38).
Ватикана, 4 октомври 2015г., Празника на Свети Франциск от Асизи

Публикувано в Църквата | Коментирайте

Зимният скаутски лагер!

Зимният скаутски лагер в Кокалско ще остане в спомените на всички участници. Трябва да се знае, че всички отговорници и организатори се заеха да подготвят това приключение напълно доброволно.  А крайният ефект беше дори по-добър от очаквания. За осъществяването на лагера имаха и голяма роля добродетелите, които подпомогнаха да не останем гладни. Всъщност, след лагер винаги се прибираме дори с някой килограм в повече (поне за мен това важи), така че, може да се каже, не сме гладували изобщо.

Всички сме изключително доволни, че имаме скаутска група в България. Тези изживявания остават в съзнанието цял живот и не само – учат ни как да оцеляваме в природата, как да общуваме с околните, как да бъдем приятели и да се подкрепяме, развиват творческата част на мозъка по спонтанен начин и най-вече, като остареем ще можем да се похвалим с доста неща на нашите деца и внуци! Благодарим изключително много на дякон Мартин Дулчев, че се реши да поеме тази задача с огромна отговорност и да приобщи толкова деца и младежи към скаутството.
Във всеки лагер, освен забавна част, винаги има и поучителна. Скаутите придобиват познания и умения въз основа на 10 ателиета – палене на огън, готварство, строителство, топография, натуралистика и ботаника, самозащита,  педагогика (от което разбират за скаутския живот и принципи), духовно ателие, ателие по първа помощ и  оцеляване в екстремни ситуации.  Също така всеки лагер си има тема – лятото темата беше за рицарите Тамплиери, а сега за зимния лагер – темата беше за ескимосите. Представят им се интересни и полезни факти, като така обогатяват още общата си култура.
Всички игри, които са включени, също имат за цел да ги поставят пред изпитания, където да работят като екип (по патрули) и да прилагат наученото от темите и ателиетата.
Накратко зимният лагер протече така: След ранно събуждане и доста път, групите от Раковски, Житница, Пловдив и София се срещнахме в Етрополе, откъдето продължихме пеш на поход  до хижата в Кокалско. По пътя се научиха да не мрънкат много, ами да вървят докато не стигнат крайната цел. Имахме спирка за обяд и когато стигнахме, хижата имахме две игри – да намерят ескимоски дрехи и да ги облечат. Същия ден имаха игра и за строене – да си направят лъкове и стрели. Това занимание изключително много допадна на всички –и момичета, и момчета.  След малко почивка си отслужихме литургия вътре в хижата, след това имахме вечеря и дойде и редът на нощното бдение. Бдението е кулминационната част от целия ден. Там се представят сценки и скечове, които са измислени за не повече от половин час, като трябва да са по темата за деня, пеят се много песни, звънтят китари, чуват се многобройните весели и доволни гласчета, играят се хора и други танци. Първата вечер в светлината на прожекторите бяха шефовете, за да покажат на скаутите как трябва да протече едно вечерно бдение.  След бдението по принцип всички са доста изморени и се отправят към леглата за заслужена почивка.  След като всички са по леглата се провежда скаутски съвет с шефовете, които изтъкват положителни и отрицателни моменти от деня, за да се усъвършенстват.  Втория ден се събудихме рано и след загрявка и сутрешни упражнения закусихме. Тогава всички се събират на карaул и се съобщават темите на деня и предстоящите дейности. Слeд карaула имаха ателие по строителство и трябваше да построят иглу – за щастие цяла нощ беше валял сняг и имаше предостатъчно за всички. След като се подсушиха имахме обяд, а след него ново приключение в снега – каране на ски и шейни, а много пробваха и пързаляне с найлони. Цялата писта беше пълна с бели снежни мечета! Като се прибрахме в хижата имаха време за почивка и подсушаване, следваха ателиета по топография, оцеляване в екстремни ситуации в зимни условия и оказване на първа помощ, литургия, след това вечеря и бдение. Тази вечер то беше подготвено от  седемте патрула – това беше най-забавната вечер! Всички се справиха отлично и ни забавляваха много.  Стана време за сън и се отправиха по леглата, но докато скаутите спят, шефовете неуморни измислят нощна игра. Тя се прави, за да може децата да се научат, че не всяка ситуация в живота е удобна и че понякога се налага да нарушим комфорта си, за да помогнем на някого. Играта минава прeз три етапа – първо да се разсънят, второ – да активират заспалия мозък и трето-да извършат действие, което им идва механично. В този случай шефовете избрахме да ги събудим тихо, да им се обясни ситуацията –Един от шефовете е със счупен крак и те трябва да му помогнат. Скаутите трябва да изберат нужните неща и действия, за да му окажат първа помощ. Всички се справиха много добре и учудващо тихо! На другия ден ги оставихме да си поспят повече. Имахме сутришна литургия, закуска, игри, духовно и ателие по педагогика и след стягане и натоварване на багажа  трябваше да се отправим на поход надолу към автобуса по  заснежените пътеки. Имаше много желаещи да останем поне още една вечер. Преди да се разделят групите имаше церемония по награждаване – разбраха кой патрул е първенец в този скаутски лагер и много от участниците получиха индивидуални награди и грамоти за показани и усвоени нови умения.
Всички бяха предоволни и искат още, а ние шефовете вече обмисляме следващия лагер и обещаваме, че ще бъде, както обичат да се изразяват, още по-як!

Публикувано в Други | Коментирайте