КРАКАТА НА ПЕТЪР

Скъпи мои,

                  сред силните неща, които днес изплуват от християнската съвест е убеждението, че нозете на бедните са крайпътния камък на всеки сериозен духовен път.

Всички вече разбрахме, че когато Исус се прекланя към крайниците на учениците си, Той иска не само да даде на човечеството един добър пример, и да ни покаже към кои светилища и базилики на човешкото страдание трябва да насочим нашите поклонничества.

Ако, поне на теория, напоследък не се затрудняваме да откриваме в бедните привилегированото  присъствие на Бога, то нека да се опитаме да разберем, че краката на Петър са първата светиня пред която трябва да коленичим.

Става, разбира се, дума за коленичене в смисъл на служение, не на преклонение, от това последното има предостатъчно по отношение на „рибаря”.

Да! Показвани го Исус: и Петър е един бедняк.

Днес повече от всякога. За да звучи в синхрон със съвременната терминология, бих казал, че Петър принадлежи на класата на последните.

Ние сякаш, втурнали се да защитаваме „Приматът”, т.е. първенството на Петър, често забравяме, че той е и първенецът на един „Ултимат”, т.е множеството на последните, на бедните, към които Исус винаги изразява своята любов и предпочитание.

Факт е, че докато, не без показност, ръцете на Петър биват тържествено измити по време на Папските Литургии, то краката не му ги измива никога никой. Или поне са останали наистина малко тези, които биха искали  да извършат на него този Евангелски любвеобилен жест, подтикнати само от искрено приятелство, без позьорство, и с нежност, а не с ласкателства.

Най-много да стигнат до там да му целунат „свещените пантофи”, както се правеше някога. Мнозина се хвърлят в краката му, но без кана с вода, без съд и кърпа.

Горкия Петър. Вероятно търпи още последствията от онази първоначална опърничавост, когато дръпвайки напуканата си пета от ръката на Учителя, упорито настоя:”Няма да измиеш никога нoзете ми!” Неговата съпротива цели по-скоро да покаже уважение и обич към Учителя, но се превръща в едно горчиво предсказание касаещо неговите колеги апостоли.

Скъпи братя, ако ви пиша тези неща, то е защото се боя, че днес Петър не е обичан достатъчно. Въпреки, че неговия престиж не бива дискутиран, поне не открито, невинаги неговите наставленията биват приети с вниманието и с послушанието подобаващи към този, който получи от Христа задачата да утвърждава братята във вярата и любовта. Не рядко се случва нашите лодки да засядат на скалата на удобството и неговото настояване да я заобиколим, често ни изглежда като настояване за затвореност.

Да паднем наистина пред краката на Петър.

Не за да го обожаваме като центурионът Корнелий.  А за да умием нозете му. Днес те се толкова уморени от дългия житейски път. Да му предоставим свежестта и благостта на водата. Да вземем кърпата напоена с домашните аромати на лавандула и дюля.  Може би, докато го обгръщаме с това внимание с жестове на нежност  и синовност, заглушавайки дръзките пуритански критики за прекалено струващите му пасторални изяви, ще повторим и ние откъса от Исая:”Колко красиви са нозете върху планината на вестоносеца на мира!”. Да си разказваме между нас чудесата, които Господ извършва по площадите, както едно време, когато народът водеше болните та: „при преминаването на Петър, поне сянката му да покрие някого от тях”.

Да дадем глас на пулсиращата обич, същата, която молитвено се отправяше когато: „Беше в затвора и молитвата неспирно се издигаше към Бога  от Църквата за него”. Да се приближим до този наш брат, който, може би има нужда повече от всеки друг от нас и нашата обич.

Сигурно, още докато водата се стича в легена, той ще почувства освежаване от нашата сърдечна грижа и, както онази вечер каза на Исус, ще прошепне на ухото ни: „Не само краката, а и ръцете и главата”.

Поздравявам ви

Дон Тонино, епископ

Публикувано в Църквата. Постоянна връзка.

Leave a Reply