СВЕТЦИ И ГЕРОИ

Когато в Съветския съюз с епохата на Йосиф Сталин (самият той бивш семинарист) се дава фронт на войнстващия атеизъм и култа към личността (нещо характерно за всички диктатури), наред с изтреблението на стотици, дори на хиляди духовници, се разрушават много храмове,  организират се клади за горене на икони, литургични книги, църковна утвар.  Диктаторът спуска директива  забраняваща почитането да икони в домовете. Така, иначе дълбоко религиозните руснаци, са принудени да палят домашните си кандила пред неговия портрет… Нещо, което напомня на известните думи на Св. Иван Мария Виане: „Махнете Бог от сърцата на хората и те ще почнат да се кланят на камъните”.

Безспорно е, че човека е дълбоко религиозно същество. Усета за трансцедентното, за това което далеч го надвишава, за свещеното е вписано в неговото ДНК.

Времето на атеизма, което моето поколение запомни, бе с вече значително по-смекчени тонове. Митът за Сталин е исторически развенчан и да се сакрализират чудовищата на „Революцията на пролетариата” е практически неуместно. Тогава идеологическата машина охотно се заема с героите от славната история на Отечеството.   Ботев, Левски, Раковски- революционери, творци и възрожденци, личности заели отдавна почетно място в народната памет.

Често техните фигури се сакрализират, по техен адрес се използва семантика свойствена на религията- икона, жертва, саможертва, свещен, олтар (бесилото например) и така се обвиват в една неприкосновена почти свръхестествена светлина. Звучи като еретично дори намерението да се докоснат историческите факти, които биха извадили наяве техния същински профил- носещ поне по някой чисто човешки дефект.

След  осемдесет и девета година, сгромолясал се върху собствената си историческа неефективност  режим, задушил под себе си, идеологии, мирогледи и обществени порядки, остават живи единствено „иконите” на добрите стари национални герои. И особено при тоталната липса на харизма  и пример за идеали от страна на политическите фигури на новото време, както  и нови разочарования от тези, които поне малко са давали вид, че имат поне частица от тях, ето, че героите остават без никаква конкуренция. И тъй като Църквата вече се радва на известна свобода и религията, поне медийно и чисто ритуално, има все повече място в ежедневието и празниците, то идва някак спонтанно мисълта, че тези неща могат да се забъркат с бъркалката на официалността, за да станат един добър коктейл с леко религиозен привкус.

Както мъдро казват схоластиците- нужна е „Explicatio terminorum”- изясняване на понятията.

Паметта на народа – нация  и паметта на народа – Църква често, но не винаги съвпадат.  В светостта винаги има героизъм- не само този на куража и жертвата за Христа като при Мъчениците, но и героизма на християнските добродетели, но в героизма (като самоотвержеността в борбата и защитата на един национален идеал като свободата например), не задължително има светост.

За да не продължаваме до безкрай тази тема, която може да се окаже лесно обширна колкото цялата човешка душевност, нека припомним думите на Този, който светците именуват свой Господ и учител, а идеолозите, поне от части са взаимствали своите идеи: „Отдайте, прочие, кесаревото кесарю, а божието Богу” Мт. 22, 21

О. Димитър Димитров
Енория“Пресвето Сърце Исусово“
26. 02. 2015 г.

Публикувано в Други. Постоянна връзка.

Leave a Reply