ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ ПАПА ФРАНЦИСК ЗА ПОСТНОТО ВРЕМЕ 2016

ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ  ПАПА ФРАНЦИСК ЗА ПОСТНОТО ВРЕМЕ 2016

„Милост искам, а не жертва“(Мт 9,13). Милосърдните дела в Юбилейната година
1. Мария, икона на Църквата, която евангелизира, защото тя беше евангелизирана
В Булата за свикване на Юбилея, аз приканих да се постъпи така, че «Постното време на тази Юбилейна Година да бъде изживяно по-наситено, като силно време, за да се чества и изпита Божието Милосърдие» (Misericordiae vultus, т. 17). Чрез напомнянето да се слуша Божието Слово и чрез инициативата «24 часа за Господ». Аз исках да подчертая първенството на молитвеното слушане на Словото, и по-специално на пророческото Слово. Божието Милосърдие е със сигурност едно известие отправено към света: при това всеки християнин е призван да го преживее лично. Ето защо в това Постно време аз ще изпратя Мисионери на Милосърдието, за да бъдат за всички конкретен знак за близост и Божие опрощение.
Защото Мария прие Благата Вест чрез Архангел Гавраил, тя възпя пророчески в своя Magnificat милосърдието, чрез което Бог я избра. Девата от Назарет, обещана за съпруга на Йосиф, стана така съвършена икона на Църквата, която евангелизира, понеже тя беше и остана непрекъснато евангелизирана под действието на Светия Дух, който оплоди девствената й утроба. В пророческата традиция и още на етимологично ниво милосърдието е тясно свързано с майчината утроба (rahamim) и с една безкористна вярна и състрадателна доброта {hesed), която се упражнява в семейните и родителски взаимоотношения.
2. Заветът на Бог с хората: една история за милосърдието
Тайната на божественото милосърдие се разкрива по време на историята на завета между Бог и народа на Израил. Бог, в действителност винаги се показва богат на милосърдие, готов да излее над човека при всички обстоятелства присъщите Му нежност и състрадание, особено в най-драматичните моменти, когато неверността разрушава връзката на пакта и когато съюзът изисква да бъде потвърден стабилно с правда и истина. Ние се оказваме тук изправени лице в лице пред истинската драма на Божията любов, в която Бог играе ролята на баща и на изманен съпруг, а Израил тази на сина или дъщерята или на невярната съпруга. Това са познати образи, които ние откриваме при Осия (виж Осия 1-2), които изразяват до каква степен Бог иска да се свърже с Неговия народ.
Тази драма за любов достига своята кулминационна точка в Единородния Син станал човек. Бог излива в Него цялото Свое безкрайно Милосърдие, за да Го превърне във « въплътено Милосърдие» (Misericordiae Vultus, т. 8). Като човек, Исус от Назарет е син на Израил в пълния смисъл на тази дума. Той е създаден така, че да въплъти съвършеното слушане на Бог поискано от всеки Юдеин чрез Сема, което и днес все още съставлява сърцето на Божия Завет с Израил: « Слушай. Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един. Обичай Господа, твоя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили » (Втор. 6. 4-5). Божият Син е Съпругът, който се стреми да достигне до любовта на Съпругата си. Той е обвързан с нея чрез своята безусловна любов, която се проявява във вечното обвързване с нея.
Това представлява пулсиращото сърце на апостолската kérygme, където Божието милосърдие има важна и основна роля. Това е «красотата на спасяващата Божия любов показана в Исус Христос, умрял и възкръснал.» (Апостолически призив Evangelii gaudium, т. 36), това първо известяване, «което трябва винаги да се слуша отново и по различен начин, и което ти трябва отново да известяваш по време на катехизиса» (Ibid., т. 164). Тогава Милосърдието «показва поведението на Бог към грешника, като му поднася нова възможност да се покае, да се обърне и да повярва» (Misericordiae vultus, т. 21). Възстановявайки така наистина връзката с Него. В Разпнатия Исус, Бог иска да се присъедини към човека грешник дори в неговото най-голямо отдалечаване, именно там, където той е заблуден и отдалечен от Него. И това Той го прави с надеждата да успее най-накрая да се докосне до студеното сърце на Своята Съпруга.
3. Милосърдните дела
Божието Милосърдие преобразява човешкото сърце и го кара да изпита истинска любов, която го прави способно да стане на свой ред милосърдно. Чудо е, че божественото милосърдие всеки път може да се разпространи в живота на всеки един от нас, насърчавайки в нас любовта към ближния и пораждайки в нас това, което традицията на Църквата нарича милосърдни тленни и духовни дела. Те ни напомнят, че нашата вяра се провежда чрез конкретни и всекидневни дела, предназначени да помогнем на ближния си духовно и тленно и по които ние ще бъдем съдени: да го нахраним, да го посетим, да го утешим да го възпитаме. Ето защо аз желая « християнският народ да размишлява по време на Юбилея върху милосърдните тленни и духовни дела. Това ще бъде начин да пробудим нашето съзнание често преспивано пред драмата на бедността, да проникнем все повече в сърцето на Евангелието, където бедните са привилегированите получатели на Божието Милосърдие» (Ibid., т. 15). В личността на бедния, в действителност, плътта на Христос « става отново видима, като измъчено наранено, бичувано, изгладняло и погубено тяло … за да бъде познато от нас докосвано и засвидетелствано с грижа» {Ibid.). Нечуваната и скандална тайна, която продължава в Историята за Страданието на невинния Агнец, горящият храст запламтял от безвъзмездна любов и пред когото ние можем само да последваме Мойсей, като си събуем сандалите (виж Изход 3,5) ; а това е още повече, ако този беден човек е наш брат или наша сестра в Христос, който пострада, заради вярата си. Изправен пред тази любов, силна като смъртта (виж Песен на Песните 8,6). Най-нещастният и беден човек е този, който не приема да си признае, че е такъв. Той се мисли за богат, но в действителност е най-беден от бедните. И ако е такъв това е, защото той е роб на греха, който го подтиква да използва богатството и властта си не за да служи на Бог и останалите, но за да задуши в себе си вътрешната потребност, че самият той не е нищо друго освен беден просяк. Колкото по-големи са властта и богатството, с които той разполага, толкова по-голям е рискът това заслепяване да бъде измамно. Случва му се да не иска повече да вижда бедният Лазар, който проси на вратата на неговия дом. (виж Лк 16, 20-21), лика на Христос, който в бедните проси нашето обръщане. Лазар е тази възможност да се обърнем, която Бог ни поднася и която може би ние не виждаме. Това заслепяване е придружено с високомерно бълнуване за всемогъщество, в което отеква зловещо този демонизъм «и ще бъдете като богове» (Бит 3,5), който е в корена на всеки грях. Едно такова заблуждение може да стане социален и политически феномен, както го показва тоталитаризма от XXи век, и както го показват днес идеологиите на единствената мисъл и тези на техно науката, които претендират да сведат Бог до незначително явление, а хората от месите, до лесно манипулирани обекти. Това в наши дни може да бъде представено чрез структурите на греха, които са свързани с погрешен модел на развитието – основано върху идолопоклонничеството на парите, което прави, най-богатите хора и общества безразлични към съдбата на бедните, и пак те им затварят вратите и дори отказват да ги видят.
За всички Постното време за тази юбилейна Година е впрочем едно благодатно време, което позволява най-накрая да се излезе от нашето екзистенциално отчуждение, благодарение на слушането на Словото и на милосърдните дела. Ако чрез тленните дела ние докоснем плътта на Христос в нашите братя и сестри, които се нуждаят да бъдат нахранени, облечени, подслонени, посетени, то духовните дела от друга страна, да съветваме, да учим, да прощаваме, да уверяваме, да молим – докосват по-пряко нашето поведение на грешници. Ето защо тленните и духовните дела никога не трябва да бъдат разделяни. Всъщност именно, докосвайки плътта на Разпнатия Исус в най-нуждаещите се –грешникът може да получи в дар осъзнаването, че той не е нищо друго освен беден просяк. Благодарение на този път, „хората с високомерни сърца“, „могъщите“ и „богатите“, за които говори Magnificat имат възможността да признаят, че те самите са обичани незаслужено от Разпнатия Христос, умрял и възкръснал също и за тях. Тази любов представлява единственият отговор на жаждата за блаженство и необятна любов, която човек погрешно смята, че може да запълни чрез идолите на властта и имането. Но винаги съществува опасност, която се дължи на едно все по-плътно затваряне по отношение на Христос, който в лицето на бедния продължава да чука на вратата на техните сърца, а хората с високомерни сърца, богатите и могъщите приключват с това- като осъждат самите себе си да потънат в бездната на вечна самота, която е адът. И тогава звучат отново за тях както и за нас пламенните думи на Аврам: « Те имат Мойсей и Пророците, нека слушат тях! » {Лк 16,29). Това активно слушане ще ни подготви по-добре да отпразнуваме окончателната победа над греха и над смъртта на Съпруга, който сега е възкръснал и който желае да пречисти своята бъдеща Съпруга в очакване на Неговото Пришествие.
Да не оставяме да изтече напразно това благодатно Постно време за обръщане! Да се молим за това чрез майчинското застъпничество на Дева Мария, която първа изправена пред величието на Божието Милосърдие, което тя получи безвъзмездно-призна своята собствена нищета (виж Лк 1,48) като така се призна за смирена Слугиня Господня (виж Лк 1.38).
Ватикана, 4 октомври 2015г., Празника на Свети Франциск от Асизи

Публикувано в Църквата. Постоянна връзка.

Leave a Reply