OБРЪЩЕНИЕ От отец Димитър Димитров

OБРЪЩЕНИЕ
От отец Димитър Димитров
По повод на създаденото (не „създалото се” сякаш само)
ненужно напрежение
във връзка с никога неслучило се настаняване на бежански семейства на територията на град Раковски
Да, предпочетох да го нарека обръщение, а не изявление или изяснение, или нещо от сорта, защото идеята, че се „обръщам” към някого, т.е. че търся все пак някаква форма на неформален и най-вече добронамерен диалог, и с надеждата, че някои могат „да се обърнат” в сърцата си, ми допада повече.
Ще разделя тези мои редове на две части: едната – по-кратка и ясна, за да не затормозявам някого, на който не му се чете много, която част се надявам да даде ясен отговор и по този начин да секне всякакво „напрежение”. Втората част ще бъде независима от първата, доколкото в първата ще съм казал всичко, без да има нужда от допълнително разяснение. Втората част ще съдържа по-скоро моето лично мнение като човек, като християнин-свещеник и като жител на град Раковски.
И така, първа част: към настоящия момент категорично НЕ ВЪЗНАМЕРЯВАМ ДА ПОКАНЯ ИЛИ ДА СЕ ОПИТАМ ДА ОКАЖА ГОСТОПРИЕМСТВО НА КОЕТО И ДА Е БЕЖАНСКО СЕМЕЙСТВО, ИЛИ ГРУПА, ИЛИ ОТДЕЛЕН БЕЖАНЕЦ, и то, моля за внимание!, НЕ ЗАЩОТО НЕ СМЯТАМ, ЧЕ Е ПРАВИЛНО ТОВА ДА СЕ НАПРАВИ, а защото, особено след случилото се в градовете Елин Пелин и Белене, не бих желал да стана причина едно семейство, или изобщо хора, бягащи от ужасите на войната и смъртта, да бъдат подложени на унижения, заплахи, грозни форми на махленска ксенофобска омраза от най-долна проба и накрая – прокуда, неща, на които, всички ние станахме свидетели в гореспоменатите градове, и за които тъжни факти, за огромно съжаление, има заявки и от определени лица от град Раковски.
Толкоз по първата част.
Започвайки втората част, ще се върна две години назад, през месец септември на 2015, малко след като Върховният Пастир на Католическата Църква папа Франциск призова всички енорийски общности да приемат поне едно бежанско семейство. Бях потърсен за контакт от журналист от БНТ, който се интересуваше от нагласата на поверената ми енорийска общност по отношение на папския призив. Погрижих се, макар и да бях възпрепятстван да го направя лично, да се изкаже положително мнение, конкретизирано в принципна готовност, в случай на почукване на врата на енорията от някой в нужда, тя да бъде отворена, както е ставало винаги досега. След излъчването на репортажа, който и до ден днешен явно се намира в електронния архив на БНТ, получих много обаждания на одобряващи изказаното хора. Противоположно мнение не беше изразено от никого и никъде, поне доколкото на мен ми е известно. Допълвам само, че нещата останаха там. Не направих никаква конкретна официална крачка, например, да подам заявление в Агенцията за бежанците. А трябваше. Както го направи моят събрат свещеник О. Паоло Кортези.
Много месеци преди това, още през пролетта, в енорията бе проведена инициатива за събиране на парични средства (помня, че събрахме около 400 лв., с които в последствие закупихме лекарства), както и дрехи, особено детски, хранителни продукти и т. н., които да бъдат предоставени на бежанците от Сирия. Събраното значително количество закарахме – някои мои помощници и аз лично, в един бежански лагер в област Стара Загора, за да ги предадем. Между другото, преди седмици видях репортаж от същия лагер, в който невръстни деца на бежанци рецитираха с патос „Аз съм българче”, радвайки възрастните хора от старческия дом, намиращ се в съседство с лагера.
Мой личен, трогателен и незабравим спомен от онова посещение е лицето на Мириам – името на Дева Мария – младо и красиво момиче, учило право в Дамаск – градът на обръщането на Св. Павел. Получихме специално разрешение да я придружим заедно с майка й до оптически магазин в Нова Загора, заради проблем с очилата й. Спомням си как сестра Лоренца запя любимата й „Mamma son tanto felice”, „Мамо, ах колко щастлив съм, че се завръщам при теб”. Прегърнаха се с майката на Мириам. И двете възрастни жени, и двете носещи забрадки, макар и различен модел, въпреки че не се разбираха езиково, плакаха дълго заедно. Бяха разбрали сърцата си. На тръгване ни споделиха, че единствената им мечта е да са отново заедно – цялото семейство и да живеят в мир.
На следващата неделя, след литургията, споделих преживяното с енорийската общност и дадох своеобразен отчет за предадените помощи. Поместихме материал и в нашия сайт. И тогава нямаше никаква негативна реакция от никого. Изглеждаше ми най-нормалното нещо да се постъпва така. И бях вътрешно подсъзнателно убеден, че живея сред най-толерантните хора.
Не, не, че сега, след онзи ден, когато някой „наивно”, за да не използвам друга дума, „изкопа” старото интервю, за да сее излишен смут на фона на тъжните факти на омраза и натиск, не, че сега не продължавам да вярвам и даже да знам, че живея сред толерантни и щедри хора. Напротив! Но ми е мъчно, че има и дрезгави гласове, и то млади гласове, които се издигат в позиви на омраза… А имат толкова младежка енергия, която могат да влеят във вените на човечеството за добро!
Мисля си и нещо друго. Тази ситуация ми прилича на една злокобна комедия, в която в едно градче гори пожар в половината от къщите, а един грубоват наивник започва да вика „насред силото”: „Ей, хора, внимавайте, защото май видях един чужденец да идва към нашето градче и… май има кибрит в джоба.” И тогава хората, вместо да се опитват да угасят пожара в градчето си и да спасят горящите си домове, грабват вили и колове и настървено тръгват да млатят този, който май идва и който май има кибрит в джоба си…Оказва се, човекът чужденец отдавна бил подминал градчето им, отивайки нанякъде другаде…, но какво ли се случило с горящите им къщи?!
Дали този пожар не гори в Раковски? Аз мисля, че да. Гори пожарът на дрогата! Ние, свещениците, погребахме вече десетки млади хора! Десетки. Аз лично – двама, само за последните три месеца погребах двама. Млади животи, изпепелени от пожара на дрогата. Те и семействата им. Изпепелени завинаги от пожара на безразличието!
Кой от нас не е забелязал по улиците на града ни млади хора, неадекватни, с блуждаещи погледи, с диагностицирана лудост, деца, които вчера бяха отличници, пълни с амбиции за бъдещето – те и техните родители, на които, горките, днес най-важната им мисъл е как да скрият проблема за децата си от другите, а и понякога от самите себе си. Жертви на тероризма на дрогата!
Но за този пожар и тероризъм – не! Нито дума! Но как?! Тук, в Раковски, всичко е спокойно, така поне коментира ти, приятелю Г. Тук всичко е спокойно. Пазете се от кибрита в джоба на онзи пришълец. Пазете се от тероризма на онези нещастни и стреснати семейства от Елин Пелин и от католическото Белене или от онези деца от Широка Лъка. Те са опасните. При нас, в Раковски, всичко е толкова спокойно, нали?!
Попадна ми (даже се зарадвах) и един по-интелектуален коментар на едно момче, което цитира Николай Хайтов: „В зверилника толерантността означава смърт”. Познавам фигурата на Хайтов, откакто бях на шест години. Тогава излъчваха „Капитан Петко Войвода”- любимия ми филм. Преди всеки епизод писателят се явяваше зад едно огромно бюро с интересна старинна газена лампа. Не съм разбирал тогава какво говори, но го чаках с нетърпение, защото след него започваше „Капитан Петко”. Колко бих желал да се яви и днес Хайтов, за да каже с целия си авторитет на младия ми приятел родолюбец, негов фен, че е вярно, че в зверилника толерантността означава смърт, но, че е също вярно, че зверилникът е станал зверилник, точно поради липсата на толерантност…
Ще кажа и на онова момче, на което челото още мирише на светото миро, което момче намери в репортажа отпреди две години: „Още една причина да не ходи на църква”… сякаш не му е стигала първата причина (неизвестна), та търси още. Ще кажа на него, който „много вярва, но не вярва на свещениците”- не зная какво сме му направили, било аз, било моят събрат, който вече по някакъв начин му отговори във фейса, но да знае, че се забелязва, че онези, лошите, търсят точно такива с неговия профил – млади, здрави, нахъсани, с не много ясна в какво, но „силна вяра” и то задължително да не си падат по тяхната си църква и по свещениците и… ще ми се да му кажа, че точно такива им трябват, отегчени и млади, за да ги видят лесно в редиците на терора. Да, нали помним за един такъв, току-що миропомазан от Франция, или от Белгия, който сега е самоотвержен член на Ислямска държава…
И да не пропусна да му кажа и това: дори ако ти имаш много причини да не идваш на църква (твое право е), дори и да си се отказал от нас, свещениците, то ние не се отказваме от тебе. Не се отказваме от никого!
Ще ми се да кажа и на онази лелка, на която искрено завиждам за познанията в областта на интернет, която е „блогнала”, ако така се казва правилно, онази картинка с величествените български царе на фона на Царевец. В копитата на конете им е изписано „Вън нашествениците от България” с цветовете на трикольора. Ще ми се да й кажа, че едва ли нашите будители, които проляха кръвта си за този трикольор, ще са доволни от надписа, за който е използван… Та нали сме учили, че Левски бленуваше за една свободна България, в която всички – българи, турци, да са равни и да живеят в мир. Та нали самият Ботев живее като имигрант в Румъния и оттам готви своята борба за отечество…
Не, не. Не! Внимание! Един криворазбран национализъм лесно преминава в радикализъм и оттам се изражда в тероризъм… да внимаваме с „изми-те”!!
Колко е кичозно и дори гротестно до вчера преследваните да се превърнат в преследвачи!
Преди време тогавашният премиер Бойко Борисов на церемонията по откриването на пречиствателната станция в Раковски, по време на словото си, се обърна приятелски, но и с уважение към мене и ме запита риторично: „За този католически град не е правено нарочно нищо десетилетия наред, нали отче?!”
Въпрос, напомнящ историческата истина, че в не чак толкова далечното минало хората от Раковски бяха виждани като „втора категория”, именно заради вярата им. Именно заради нея бяха често незаслужено сегрегирани и дори малтретирани. А сега, когато това е вече само лош спомен, редно ли е поколенията на това изстрадало население да се отнасят по такъв начин с хора, само защото са от друга вяра, етнос, цвят…
Време е вече да свършвам, защото тази втора част стана наистина дълга, въпреки уговорката, че не е задължителна за четене.
Тъй като зададох доста въпроси, не бих желал да пропусна да попитам нещо и нашите политици (изписвам тази дума с цялото уважение и приятелство, на което съм способен) :
Как вие, господа, виждате нещата? Кое ще важи утре за вас в парламента, в който ще ни представлявате? Законовите и европейски ценности, католическите социални възгледи, които са приоритет, нали? Или пък лековатия популизъм, който може да подхлъзне всекиго като увехнала динена кора…
Стана дългичко. Само една кратка молитвичка за край.
Молитва за всчики.
Нека в това свето време на покаяние и „обръщане” Бог ни дари обилно своята светлина и мир. Да ни припомни, че всички сме Негови чеда, дори и тези, които са отдалече и към които ние понякога поглеждаме с недоверие. Нека ги приемем така, както бихме искали тези, за които ние сме отдалече, да приемат нас и близките ни.
Той зорко бди над вдовицата, сирака, пришълеца, да ни направи и нас чувствителни към тях и в залеза на живота, когато Бог милосърдно ще ни съди по закона на Любовта, да ни приеме при себе си, както ние сме Го приели в лицето на нуждаещите се. Амин.

Публикувано в Църквата. Постоянна връзка.

Leave a Reply