Училище

ИСТОРИЯТА НА УЧИЛИЩЕТО В ГР. РАКОВСКИ

ГОДИНИ, ИЗПЪЛНЕНИ С МЕЖДУЧАСИЯ

В последно време стана особено актуален въпросът, кога е поставено началото на учебното дело в бившето село Калъчлий (дн. кв. Генерал Николаево – град Раковски). Данните, с които разполага училището, са разнопосочни: в едни източници се споменава годината 1879, в други – 1882, а в трети – 1875. Освен това по-възрастните местни жители и учители нямат спомен за провеждане на юбилейно училищно тържество. Тази неяснота породи у нас желанието да направим по-сериозно проучване на наличните архивни и документални материали и да издирим нови, за да се изясни този спорен момент, както и да добием една по-пълна и ясна представа за учебното дело в нашето селище през годините.

Както е известно, предците ни изповядват павликянската ерес през Средновековието, а през ХVІІ век успоредно с тяхната миграция от Северна в Южна България, те приемат католическото вероизповедание от чипровските францисканци. С течение на времето, реализирайки своите основни мисионерски цели, духовенството неминуемо стига и до просветното дело. И това е напълно разбираемо – и тогава, както и сега – свещениците получават високо образование в чужбина. Подготвяни много добре за богослови, освен мисионери на християнството, те са и първите представители на просвещението, изявявайки се като учители и книжовници.

През 1841 г. управлението на католическата епархия в Пловдивския регион е поверено на капуцините. В релациите на апостолическия викарий монс. Андрея Канова се откриват първите сигурни данни за обучението на подрастващи в католическите села. Той посочва, „ че още с пристигането си в България заедно с църквите изгражда и училища, където децата изучавали катехизиса и учели да четат и пишат български език с латински букви“ 1 . В доклада си от 5 септември 1842 г. съобщава, че поради заболяването на енорийския свещеник в Калъчлий дон П. Касей, който се грижи за две отдалечени една от друга енории – възлага „на брат Диего, който се намира в с. Кълъчлия, да го замести в преподаването на четенето и писането“ 2 . Каква е организацията на този учебен процес, релацията не дава информация, но очевидно е, че става дума за обучението на местните деца. Тъй като мисионерите не знаят достатъчно добре български език, а и липсват учебни пособия, обучението се води на латиница и то на местния диалект. Тази практика, наложена от по-старата генерация духовници в нейното писмено творчество, новодошлите усвояват и я утвърждават като система.

Първата печатна книга на латиница, предназначена за католиците от Южна България, е издадена в Рим през 1846 год. от отец Яко Яковски, роден в с. Калъчлий. В послеслова авторът пише, че предоставя на християните, „ тая книжка и мола се на вас сички да и прейемити, да я четети и да си я имате драго“ 3 . По нататък в съчинението си той дава обяснение как трябва да се четат латинските букви по възприетия тогава от свещениците правопис. За скритите причини, които налагат преподаването на латиница, съобщава друга релация на Канова от 27 ноември 1859 г. Там той заявява, че не разрешава да се преподава „ на езика на кирилицата или руски модерен, за да не могат нашите католици да четат други книги“ 4 . Тук, между другото, се потвърждава постоянният стремеж на Римокатолическата църква да държи вярващите настрана от политическите борби, да се избягва намесата им в набиращите скорост революционни движения, а също така и да се ограничи руското влияние сред местните жители.

В монографията на проф. Любомир Милетич „Нашите павликяни“ въпросът за просветното дело в Калъчлий също е засегнат. Там той много подробно описва намерените от него ръкописи и преписи на книги, принадлежащи на местния свещеник отец Едуардо. Съдейки по оставеното от католическия мисионер творчество, Милетич го определя като „ най-крупната личност между павликянските писатели, заемащ достойно място между писателите от Възраждането “ 5 . Същият превежда на български език драмата „Геновева“, съставя българска граматика и обемист италиано-български речник (62 ръкописни тетрадки), написва и други произведения с църковно-религиозна и поучителна тематика, някои от които са издадени след неговата смърт през 1873 г.

Друг източник споменава за ръкописи на отец Едуардо, свързани с историята на българския народ – преработка на Паисиевата „История славянобългарска“ и История на Пловдивската католическа мисия, които за съжаление остават неиздадени и поради това са познати на тесен кръг специалисти 6 . Тази ръкописна книжнина доказва не само неговата склонност да се занимава с литературна дейност, но и наличието на ученици извън средата на духовенството. Затова намерената литература Милетич квалифицира „ като популярно четиво у южните павликяни “ 7. Най-вероятно става въпрос за ограничен кръг читатели – по-будни и имащи увлечение към интелектуалните занимания – но достатъчни, за да разпространяват наученото и с това да оказват благотворно влияние върху съселяните си.

За участието на църквата и нейните местни представители в учебното дело, така, както е по това време по българските земи, съдим и от още един документ. Там по примера на нотариалните служби, пред същия свещеник са изповядвани сделки като покупко-продажба на имоти и са отразени урежданите кредитни взаимоотношения между местните жители. На 8 февруари 1852 г. е записано следното: „ Аз от. Едуардо, по своя воля, всичкото онова дето има в Катеринината къща, санки / тоест /: черги, юрган, менчета, саханчета, тиган и всичко друго дето има вътре след нейното умирало да остане пак върху черквата. Това писмо, аз като сайбия / собственик / написах да се знае, та никой да не кътне / пипа/ Катерина. Така по-лесно да може да учи селските деца на наука. Аз от. Едуардо – дарител “ 8 . За съжаление, няма достатъчно данни за жената, учила децата на „наука“. Най-вероятно тук става дума за местна калугерка. Известно е, че институтът на калугерките е въведен през 30-те години на XIX век с идването на свещениците от ордена на лигуористите в България. В следващите години монсеньор Канова в своите релации дава сведения за тях и прави опити да ограничи техния числен състав. По-късните документи и устни сведения на наши съграждани наистина съобщават за наемането на калугерки за учителки. Що се отнася до самата „наука“, то тя не бива да се приема в съвременния смисъл на думата.В случая се има предвид религиозното обучение на децата, които се учат да четат текстове от първите печатни книги, предназначени за местните жители, озаглавени „Nauka Kristianska za maninkite“ и „Nauka Kristianska“. Те съдържат молитви и религиозно-нравствени поучения, написани от споменатия по-горе отец Яко Яковски 9 . Не на последно място трябва да отбележим и наличието на дарителска воля, сигурен белег за намеса и положително отношение от страна на църквата към разглеждания проблем.

За съществуването на училища към местните църкви, без да са конкретизирани селата, се споменава и в друга релация на Канова: „… близките до града католически села имали хубави църкви и училища, ръководени от местни свещеници, подпомагани от капуцините и терциарките “ 10 . Това се потвърждава и от доклада на Джон Кер от 1844 г. – английски консул в Одрин, който съобщава, че „ италиански свещеници открили в околностите на Филипопол няколко училища, в които безплатно обучавали около 600 деца. Даваното образование обаче се свеждало само до изучаването на български език “ 11 .

От изложеното досега става ясно, че макар и трудно, все пак просветата си проправя път в селото. Не трябва да забравяме, че по това време мисията на капуцините се ползва с благоразположението на турските власти, което е продиктувано от влиянието на Великите сили в Османската империя. Този момент е използван от духовниците и те умело съчетават духовно-религиозната и просветно-образователната дейност. Доколко са успели, за нас в настоящия момент е трудно да разберем поради отдалечеността от времето и липсата на достатъчно документи и материали. Факт е, че след възстановяването на българската държава техни възпитаници поемат управлението на общината и стават първите учители в организираното от държавната власт училище. Горното можем да удостоверим с поглед върху протоколните книги на общината от 1895 г., където членовете на управата се подписват на латиница, напр. M . Delianin , Roco З ankov , Jako Mostrov и др. 12 . Направените справки в регистрите и семейните книги посочват, че тези наши земляци са родени към средата на ХІХ в., а своето образование, макар и елементарно, те са получили 10–15 години преди Освобождението. Други техни връстници продължават своето обучение в чужбина, подготвяйки се за престижното и достойно за всяко семейство звание – свещеник.

* * *

По силата на Берлинския договор (1878) България е разпокъсана на няколко части. Селото остава в границите на автономната област Източна Румелия – в Сърненогорска околия, с център с. Абрашларе (дн. гр. Брезово). Съгласно приетите през 1879 и 1880 г. закони за „начално учение“ всяка община с над 1500 жители трябва да има начално училище отделно за момчета и момичета. Училищата са разделени на първостепенни с четиригодишен курс и второстепенни с двегодишен курс, надграждащ първите, които се ръководят от училищни настоятелства. Освен това законодателят разделя училищата на народни и частни. Последните могат да бъдат изграждани и поддържани от вероизповедни общини, съставени от български поданици. В категорията на частните попадат тези от католическите села, за които се назначава и училищен инспектор от същата вероизповедна общност.

В своя рапорт за учебната 1880/81 г. инспекторът отец Самуил пише, че обикаляйки селата, провежда изпитите, разпуска учениците, и намира „въобще достоважно число ученици, които в тази минала учебна година, направиха истински успехи в началното учение съобразно с узаконената програма “ 13 . По нататък той споменава за проблеми, които съпътстват обучението на децата – събрани заедно от различни възрасти и ангажираността им с полска работа в помощ на своите родители. Но, независимо от това, той отчита, че има напредък в началното обучение и той ще е значителен, след като се изградят училищата, когато селските учители „станат по-учени и по-способни, и когато учениците усетят сладостта на учението и имат съревнование помежду си“ 14 . Тъй като данните в този доклад са оскъдни, твърде общи и касаят всички училища на католическата общност в цялата област като цяло, не става ясно какво е конкретното ниво в нашето селско училище.

Това проличава от рапорта на новия инспектор отец Александър Шелие за следващата учебна 1881/82 г. Като просветен специалист (ръководещ по това време Френското училище „Св. Андрей“ в Пловдив), той пише: „Относително до селските училища, положението им е по-несносно, медленний им вървеж има разни причини: 1. Невежеството на местното население, което не може да познава още както трябва важността на учението. 2. Голям труд в намирането на способни учители. 3. Сиромашеството, което не им допуска, против благоволението си да направят що се изисква от тях“ 15 . Следва изброяване на училищата в селата, с кратки бележки за всяко от тях. За училището в с. Калъчлий инспекторът е констатирал, че „децата задължени на учение са: момчета 120, а в зима 140–150. Един сам учител преподава в това училище, разположено в 5–6 отделения. Успехът е слаб, ако и да е учителят доста деятелен, но той е сам слаб в учението. Първото отделение в това училище върви доста добре. Учениците са развити и трудолюбиви, за зла чест учителят няма време при толкова деца да се предава, така, както изисква тяхното благоволение и ревността за учене. До 15 деца, които съставляват това първо отделение, четат и пишат добре. Отговорите им над Божий Закон, Свещенна история са добри, 7–8 решиха някои задавки аритметически. Всички други отделения са слаби много.

Девическото училище трябва да посещават 168 момичета. Но само в зима е редовно посещаването. Присъствуващите на изпитите са били 75, по-малко от половината. Учителките са две, доста деятелни, но учението им е слабо. В първото отделение състоящо се от 15 момичета някои четат и пишат доста добре. Отговорът над Божий Закон е добър. Второто отделение за сега обещава успех. Другите отделения са слаби“ 16 .

Същите статистически сведения за посочените две учебни години дава и Йоаким Груев, който като Директор на Народното Просвещение изготвя свои доклади до Губернатора на Източна Румелия. За учебната 1882/83 г. са дадени 10 католически училища, като само едно е девическо, намиращо се в Пловдив, а другите са смесени. Учениците са 980, учителите са 12, учителките – 15, изрично посочени като калугерки 17 . Като дългогодишен просветен и книжовен деец той разбира, че по това време се поставят основите на просветното дело и прилаганите усилия „не могат наскоро да донесат ожидаемите плодове“ 18 . Той отбелязва лошия навик на родителите в цялата област да пускат децата си след началото на учебната година и да ги спират преди края, поради земеделското им занятие и потребността от работна ръка.

Учителят от с. Парчевич (дн. квартал на гр. Раковски) Антон Биков, който е работи дълги години из нашия край, в своите спомени пише: „Преди Освобождението от турско иго училища в трите села не е имало. Такива, в зачатък и то вечерни занимания е имало само в църквите… Първото училище в Ген. Николаево е построено през 1879 год. Беше на два етажа със стаи за четири отделения. Съществува до 1928 год., през която година стана голям трус и го събори… Първото училище било разделено за момичета и момчета. Първи учители на момчетата са били: Чено Керин, Иван Рончев, Гено Романов, Матея Делянин, Варко Зайков, Йозо Яков Стрехин. Първите учителки на момичетата били калугерките: Мена Пашкулова, Мариана Матейчина, Мартина Делянина“ 19 . Авторът твърди, че неговият съселянин, тогавашен околийски управител Сребрю Стойновски, построява много училища из околията, между които и това в Ген. Николаево. Ясно е, че тук не трябва да се търси персонално участие на лицето в това строителство, а по скоро неговото задължение като представител на държавната власт да осъществява политиката в сферата на просветата. Съгласно бюджетите на областта за трите финансови години след 1879 г. общо за католическите училища „ за градение и поддържане “ са отпуснати 55 900 гроша, а те, както видяхме по-горе, са 10–11, или практически във всяко католическо село на Пловдивския регион 20 . Разбира се, тези средства са били недостатъчни и местното население също помага за построяването на училището. Известни проблеми с неговото окончателно завършване изглежда има, тъй като в една бележка във вестник „Марица“ от 1885 г. е записано, че „училището стои още непокрито“ 21 . А в биографичните данни на отец Самуил, енорист по това време, четем, че той построява в селото „мъжко и девическо училище“ 22 . В последното със сигурност има немалка доза истина. Известно е, че по селата местният свещеник се ползва с неоспорим авторитет и не бива да има съмнение за неговата намеса в устройването на селото с училищна сграда. Още повече, че самият той е твърде деен и предприемчив – закупува за селяните земята на изселващите се турци от съседните села Бекирлий и Ютакларе, построява величествена и невписваща се в тогавашната селска архитектура църква в Ген. Николаево. Не бива да забравяме, че тези училища официално се водят като частни и са подведомствени на съответната вероизповедна община, а енорийският свещеник е неин представител и ръководител. И последният аргумент, който трябва да приведем, е споразумението между правителството и католическата църква за предоставяне изградените училища на държавата в замяна на това свещениците да преподават вероучение в определените по учебен план часове 23 . От запазените стари фотографии се вижда, че училището е разположено в малък двор и е в непосредствена близост до църквата, което макар и косвено също натежава в тази посока.

Разгледаният период от Освобождението до Съединението на България (1885 г.) показва, че в тогавашното село се поставят основите на организираното обучение на подрастващите и въпреки първоначалните трудности, дължащи се на икономическата изостаналост на селяните, училището заема своето място в духовния живот на селото. По закон началното образование в Източна Румелия е задължително, като с това се цели да се повдигне културното ниво на населението. Поради ширещото се невежество, беднотията, нуждата от работна ръка в семейството, тази норма така и не се спазва, и затова тя си остава по-скоро едно пожелание, отколкото задължение. Данните от преброяването на населението на 1 януари 1885 г. потвърждават последното твърдение. От 2022 жители на селото, броят на грамотните е 76 човека, 25 от тях – жени, или процентът на грамотните възлиза на 3,75. За сравнение грамотните в околийския център Брезово, където има училище от 1837 г., е 17 процента 24 . Ако внимателно анализираме посочените числа и ги сравним с тези от рапорта на училищния инспектор за учебната 1881/82 г., ще забележим известно несъответствие и липса на логичност. Децата, подлежащи на задължително обучение само за тази учебна година, са повече от 300, като половината от тях се явяват на годишен изпит, а това предполага за времето до 1885 г. много повече ученици да получат първоначална грамотност. Но дори и да не сме напълно съгласни с горните данни, трябва да ги приемем поради техния официален характер.

От посоченото до тук се вижда, че времето до Съединението се характеризира с наличието на организация – училищна структура и йерархия, прилагат се учебни програми и учебен план, макар да не са спазвани напълно поради липса на достатъчно компетентност от страна на учителите. Между другото, в посочената бележка във вестник „Марица“ се обръща внимание на слабото изучаване на българския език, на неговото „развалено“ преподаване, т.е. на диалект. Освен това се говори и се следи за учениците, задължително подлежащи на обучение. Строи се специализирана сграда за учебния процес. Това са все белези на светското училище.

Въпреки усилията, които положихме, не успяхме да открием конкретна дата или година за откриване на училище. Според нас училище или по-скоро някаква елементарна образователна система има поне от 1842 г. и тя е подобие на съществуващото и познато навсякъде из българската етническа територия килийно училище. Защото освен четене, писане и катехизис друго не се изучава, учебно-дидактически пособия не се ползват, а обучението се води от местния свещеник. Вероятно, плавно и постепенно се преминава от тая система към организираното от държавата и подчинено на общи правила образование. Това именно може да обясни липсата на конкретен документален материал за зараждането на учебното дело.

Мнозина свързват началото на образованието с построяването на училищната сграда и назначаването на учители. Но институцията „училище“ може да съществува и преди то да се сдобие със собствена сграда. Дълго време то се помещава в една стая без съответните и познати ни днес училищни пособия – маси, столове, черна дъска и др. Това се потвърждава от хрониката, написана от отец Лино Драганов, който, възстановявайки изгорялата през 1960 г. хроника на енорията, твърди, че „…според разкази на стари хора за училище е служела стаята до трапезарията (на свещениците – б.а.). Това е първото българско училище в село Калъчлий и то заслужава да се запази“ 25 .

До Освобождението, образователното дело е под юрисдикцията на Българската Екзархия. Тя свиква учителски събори, които утвърждават учебни програми и обсъждат методически проблеми. Поради вероизповедните различия и недобрите отношения с православните йерарси, тези програми не достигат до българо-католическите училища.Това обяснява отсъствието им от списъка на училищата, изготвен от Хр. Г. Данов през 1872 год. 26 . В същото време посочените по-горе факти са достатъчно доказателство за наличието на образователен процес по това време. Подобно на своите православни събратя, А. Канова прави опити да реализира проект за основаване на училища 27 . За съжаление това се осъществява само в гр. Пловдив, където орденът на асомпсионистите/успенци/ открива през1863 г. училище, преобразувано по-късно в колежа Св. „Августин“ . По тази причина през този период просветното дело по селата изостава, намира все още в начален стадий и няма характеристиките на светското училище.Това ни кара да приемем годината 1879 , за която писмените източници са по-категорични и можем да я отбележим като година Първа или начална за светското образование в кв. Ген. Николаево.

* * *

Странния за съвременното разбиране част e н статут на училището, ни накара да потърсим сведения докога той съществува и каква е неговата същност. През учебната 1880/81 г. Йоаким Груев посочва 11 българо-католически училища, а през учебната 1927/28 г. за Пловдивски окръг са отбелязани три, две от които са в Пловдив. Най-голямо е числото им за цяла България през учебната 1894/95 г. – 19 28 . Както вече споменахме, преди Съединението училището получава средства от бюджета на Източна Румелия, но целеви държавни помощи се отпускат и след това, така например през учебната 1887/88 г. са дадени 300 лв за поддържането му 29 . Всичко това ни кара да заключим, че първоначално училищата са квалифицирани като народни и частни по формален признак.По-късно това разделение отпада и като частни се вписват само училищата, издържани напълно от частни лица и фондове.

Още с приемането на първите закони, материалното благосъстояние на училищата и подсигуряването им с учителски състав е възложено на техните настоятелства. Те са задължени да осъществяват политиката по прибирането на децата в училище и да управляват земеделската земя, предоставена за ползване на училището.Според „Закона за началното учение“ председателите на училищни настоятелства са натоварени и с инспекторски задължения.Те са определени като, „местни училищни надзорници“ 30 . В състава на настоятелствата влизат кметът, няколко по-известни и авторитетни граждани и главният учител. За да осъществява дейността си, всяка година настоятелството разработва и приема бюджет. С него се разпределят средствата от субсидията, предоставена от общината, както и тези, получени от стопанска дейност. Така например за учебната 1926/27 г. приходите съставляват 184 882 лв, а разходите 166 648 лв. По това време се събират и по 1 лв от всеки декар земеделска земя за построяването на прогимназия. В първите години след Освобождението училищни настоятели са от фамилията Петкови (Чешкови), а по-късно тези обществени длъжности заемат Гено П. Шарков, Лето Кайсарски, Боньо Ив. Рончев и много други. С тези правомощия училищното настоятелство просъществува до 1945–1946 г. В следващите години са правени опити институцията да се възстанови под формата на родителски комитет, като се прилага в помощ на възпитателната работа, но без съответните права тя съществува по-скоро формално и утежнява учебно-възпитателния процес. Едва в последните години предвид вниманието, което се отделя на неправителствените организации като активни участници в обществения живот, училищното настоятелство е възстановено и регистрирано като сдружение с нестопанска цел.

Интерес представляват и данните, посочвани в специалните за тази цел статистически проучвания. За учебната 1888/89 г. в с. Калъчлий е имало 383 ученика на възраст от 6 до 12 години, подлежащи на задължително обучение, от които 309 са посещавали училище 31 . Това е 80 процента и по този показател сме на водещи позиции в околията. Подобни резултати по това време отчита и съседното с. Балтаджий (дн. кв. Секирово – град Раковски). За сравнение в гр. Брезово се отчита 23 процента посещаемост. Посочените данни трябва да приемем с известни резерви, тъй като те не съответстват на тези от предходните и следващите години. Много време на упорит и напрегнат труд трябва да мине, за да се достигне този висок процент на обхванатите деца.

В чисто административен план е интересно тогавашното устройство на общината. Към нея е причислено и турското село Ютакларе, в което има подлежащи 17 ученика, но нито един от тях не посещава училище. За учебната 1890/91 г. получаваме сведения от доклада на епископ Роберто Менини, който отчита 490 ученика с двама учители за мъжкото училище и две учителки – сестри францисканки за девическото училище 32 . Последните със сигурност трябва да приемем за калугерки, тъй като в онези години монахините нямат мисия в селото. Такава е открита сто години по-късно – през 1992 г.

В статистиката за учебната 1897/98 г. е посочено наличието на едно смесено училище до ІV отделение с двама учители мъже, а жени – учителки няма. Записаните ученици в началото на учебната година по отделения са както следва: І-во – 120; ІІ-ро – 33; ІІІ-то – 11; ІV-то – 5. Всичко 168, от които 95 момчета и 73 момичета. Напуснали по време на учебната година: по болест – 3; сиромашия – 22; „немарливост“ на родителите – 100 и по други причини – 3. Учили до края на учебната година – 41, от тях положили изпит, както следва: І отделение – 9; ІІ отделение – 16; ІІІ отделение – 5; ІV отделение – 4. Всичко 34 ученика, от които 24 момчета и 10 момичета. Оставят да повтарят общо 7 ученика от четирите отделения. На 118 ученика бащите са земеделци, на 2 – търговци, на 6 – занаятчии, на 1 – чиновник, на 2 – учители, а 9 са сирачета. Училището принадлежи на общината. Построено е през 1881 г., намира се в „годно“ състояние на два етажа, с 11 стаи, от които 3 класни. Дворът му е от 0.200 декара, без градина. Разполага с 8 книги и 4 списания, 3 карти и други три пособия, няма глобус. Изразходва 1600 лв – 893 лв. от държавата и 707 от други източници. От тях: за заплати – 1360 лв; за слугата – 90 лв; за поправка – 60 лв; за учебни пособия – 30 лв; за училищна покъщнина – 20 лв; за друго – 40 лв. 33 . Подобна картина е описана и за други учебни години.

Постепенно през годините училището се утвърждава като водеща институция в културния живот на селото. Разглеждайки рапорта на директора на училището за учебната 1936/37 г., попадаме на раздел, озаглавен „Обществена дейност“. Тук са отчетени участието на учителите в театралните постановки съвместно с читалището, изнесените утра и вечеринки, изграденият ученически хор. По това време съществуват театрална и музикална група от учители и ученици.

„Неизлечими следи“ в съзнанието на хората, според един дописник във вестник „Истина“ от 1938 г., оставя оперетата „Змей“. Тя е подготвена от учителите Захари Иванов и Константин Видев, а главните роли се изпълняват от учениците Пенка Стрехина и Никола Балабански. Поставя се и пиесата „Камбаните на св. Климент“. При нейното представяне са използвани звукови и пиротехнически ефекти 34 . През учебната 1934/35 г. се отчита изпълнението на две театрални постановки и се подготвя трета, съвместно с учителите от Секирово. Разлиствайки летописните книги на училището, се установи твърде интересен репертоар, представян през различните години както от ученици, така и от учители – „По неволя доктор“, „Радка“, „Свекърва“, „Малките спасители“, „Боряна“, „Калин орелът“, „Женитба“ и др. Постановките са с благотворителен характер и с приходите се посрещат разходи по обзавеждането на училището или се отнасят към фонд за подпомагане на бедни ученици. Активното участие на учителите в културно-просветната дейност продължава до към 70-те год. на ХХ в., когато с появата на телевизията, то постепенно затихва. По-младото поколение местни учители, като братята Петър и Иван Узунови, Йорданка и Иван Лазарови, Алекса Пънкин, също взема дейно участие в постановките на читалищната сцена.

В споменатия доклад се вижда, че в началото на 30-те год. на миналия век към училището се учредява дружество на Младежкия червен кръст. В него е записано: „ То поддържа добре уредена аптечка, която дава най-елементарна медицинска помощ на всички нуждаещи се учители и ученици, та даже и на външни лица “ 35 . Пак в същия доклад е отчетено, че от две години съществува ученическа кооперативна книжарница, която подпомага бедни ученици с учебници и тетрадки за 1 340 лв.

След преврата от 1934 г. се засилва централизацията в организацията на учебното дело. Настъпват промени в начина на избиране на училищните настоятели – те се назначават от властта. Функции по инспектиране на учителите се предоставят на средищния директор – новосъздаден административен орган. От един вестник, списван в Брезовската община, средищния директор Л. Лазаров съобщава, че през 1935 г. училищната община се състои от селата Ген. Николаево и Секирово. „В двете села училищните сгради са нови и хигиенични. Тия в Секирово са образцово обзаведени. Учебни помагала няма достатъчно. Библиотеките са бедни. При двете училища има добре обзаведени училищни градини. Дружествата „Червен кръст“ проявяват добра дейност. Комисии от учители са събирали помощи от селото за закупуване на учебници за бедните ученици. Дадени са 2 забави и 9 утра с учениците и 4 театрални представления, приходите са отнесени към фонд „трапезарии“, каквито има уредени в двете училища. Изхранени са 121 бедни деца за три месеца.“ 36 .

По предложение на Марияна Чешкова Петкова, дългогодишна начална учителка, през учебната 1934/35 г. се открива безплатна ученическа трапезария. За учебната 1936/37 г. са отпуснати 10 000 лв от фонд „Обществено подпомагане“, като са дадени общо 46 безплатни обяда на 110 бедни деца. За учебната 1939/40 г. фондът не отпуска пари, и за да запазят дейността, учителите са принудени да събират хранителни продукти и пари от по-заможните жители на селото. Събрани са 458 лв, 9 крини царевица и 7 крини жито. По подобен начин тази дейност продължава и през следващите години.

Постоянен проблем, както сочат документите, се явява прибирането на учениците. Почти не се променя това положение от края на ХІХ до средата на ХХ век. През 1936/37 учебна година от 226 ученика в първо отделение 64 отпадат. На 31 май 1923 г. ревизиращият инспектор намира в І клас (сегашен пети) – 7 ученика при записани 20 и подлежащи 40, във ІІ клас – 1 ученик при записани 9 и подлежащи 9. Тъй като голяма част от местното население е оставала неграмотна и малограмотна, през годините се правят допълнителни курсове, а през 50-те год. е открита и вечерна прогимназия. Установено е, че такива допълнителни курсове са водени през учебните 1913/14 и 1914/15 г. Първият е с 16 ученика, а вторият – с 27. Изучават се: български език, смятане, отечествена история и естествознание. Съгласно закона за народното просвещение от 1909 г. с тях се цели да се подготвят младите за по-добър практичен живот, а които не получават никакво образование, да се сдобият с най-необходимите знания. След Втората световна война правителството отново обръща внимание на това изоставане и години наред изисква от училищата да организират ограмотителни вечерни курсове. Така например през есента на 1952 г. са ограмотени 26 човека и доограмотени 31. През следващата година са доограмотени 107 и индивидуално ограмотени 163 човека. Възрастовата граница на тези ученици е твърде широка – от 15 до 33 годишни. Това продължава до началото на 60-те години на ХХ век. В архивния фонд на училището е запазен един любопитен документ, с който се отчита, че през 1953 год.,“доограмотяването в селото е завършено“.
Преглеждайки летописните книги, се установи, че още от 20-те год. са провеждани трудови дни, отбелязани като „трудови седмици“. През първите години учениците, съвместно с учителите, поддържат градина в училищния двор и участват в хигиенизирането и почистването на училищната сграда. В доклада за учебната 1936/37 г. директорът изтъква намесата на учителя Иван Дечев, който като ръководител поставя градината на „завидна висота“. Особено приятна гледка представлява цветният парцел, който украсява „средселския площад“. По-късно с образуването на ТКЗС, традиционно става участието на учениците в прибирането на селскостопанската реколта. Тази практика продължава до началото на 90-те години.

Бурният демографски взрив и разширяване обхвата на прибраните ученици, довежда до „отесняване“ на сградата, строена непосредствено след земетресението през 1928 г. Ето защо по предложение на тогавашният директор Димитър Михов и с активната намеса на общинските власти през лятото на 1962 г. започва строителството на сегашната сграда. Проектът е разработен от проектантска организация в Пловдив, с отговорник за обекта арх. Моравенов. С учудващо бързо строително темпо сградата е почти готова за следващата учебната 1963/64 г., когато поетапно се преминаване в нея.

Особен интерес за нас представляваше да разберем кои са учителите, колко време работят и каква следа оставят. Кои са първите от тях? Съдейки по имената на назначените след Освобождението учители, установихме, че макар и да нямат учителско образование, всички са местни жители. Тогавашните общински управници не наемат за учители източноправославни, за да не ги разколебават във вярата им.

Вече бе посочено, че първият учител след Освобождението е Ченко Калчов Керин (Франц Карлов Керин, роден на 26.08.1855 г.). Следвал богословски науки в Рим, но по неизвестни за нас причини се завръща в селото и създава семейство. Има сведения, че преподава и в с. Белозем. Докога е учител в селото, не е установено. Знае се само, че в главната книга за учебната 1897/98 г. той е посочен по занятие учител в графата „родител“ за двамата си сина Карло и Тобия. Със заповед на кмета от 16 юли 1905 г., той и Л. А. Зантов, бидейки и двамата учители, са натоварени да картотекират сградите в селото. В летописната книга, която датира от 1907 г., не е отразено той да преподава през същата учебна година. Умира на 11 септември 1918 г.

Йозо Яков Стрехин (роден на 08.01.1867 г.) е завършва гимназия в гр. Одрин. В протоколите на общината намираме, че е утвърден за учител през учебната 1892/93 г. Освен това според едно сведение, оставено ни от Венко Лазаров, той учителства през учебната 1900/01 г. Може би е първият местен жител, който се облича по европейски маниер, оттук идва прякорът му ­- Опнатият(Опов). Предполагаме, че учи в гимназията, основана от отците възкресенци за българите, приели унията в Одринска Тракия.

Клотилда Касабска от с. Белозем, със средно гимназиално образование учителства от 1895 до 1900 г.

Известно време учителствуват Луиджо Андреев Зантов и Иван Н. Джундрин – и двамата незавършили католическа семинария в Италия.

Мариана Чешкова Петкова (родена на 10.02.1880 г. в с. Калъчлий) завършва Пловдивската девическа гимназия. По-късно успешно полага държавни изпити за учителска правоспособност, и това я прави първата местна дипломирана учителка. Учителствува от 1906 г. до пенсионирането си през 1934 г. Като общественик е инициатор за откриването на безплатна трапезария за бедни ученици през 1934 г.

Иван Иванов Константинов (роден на 02.04.1874 г. в с. Ак-Бунар, Одринско) е по вероизповедание католик от източния обред. Като младеж участва в освободителната борба на одринските българи срещу турската власт. Поради опасност да бъде разкрит и съден, той бяга и се заселва в с. Калъчлий, където създава семейство 37 . Учителства от 1894 г. до смъртта си на 27 декември 1923 г. Дълги години е главен учител т.е. директор на училището.

Лазар Иванов Лазаров (роден на 03.03.1885 г. в гр. Малко Търново) завършва гимназия в гр. Одрин, по вероизповедание католик от източния обред. През 1908 г. се явява на държавни изпити за начален учител в гр. Стара Загора, а през 1919 г. взема изпитите за редовен прогимназиален учител и през следващата година е назначен в новооткритата прогимназия в селото. Учителства няколко години в Секирово, а от 1912 г. до пенсионирането си на 14 септември 1940 г. работи като учител в Ген. Николаево. Умира на 27 февруари 1946 г. В надгробното слово отец Лино Драганов го определя като „ ветеран на просветното дело“. Наистина, той има най-големи заслуги за утвърждаване на училището като културно средище през онези години. Неговите синове Венко (Енчо) и Иван, а така също и снахите му Атанаска и Йорданка продължават неговото дело. Фамилията Лазарови присъства близо 80 години в родното образование и едва ли има съвременник, на който те да не преподават.Съвсем заслужено за своя принос в просветното дело, Атанаска и Венко Лазарови са наградени с орден „Кирил и Методий“ – І степен, а Иван Лазаров – с медал „Климент Охридски“

Освен споменатите по-горе имена, ръкописът на А. Биков и протоколните книги на Общинския съвет съобщават и за назначаването на Серафим Йозов Романов, Самуил Райков, Иван Ч. Петков, Цецилия Михайлова Патазова, Маргарита Йозова Патева, подробности за които не са установени.

Връщайки се назад във времето и проследявайки жизнения път на своите възпитаници, откриваме приноса на училището в изграждането интелектуалната мощ на страната ни. По данни на местния краевед Яко Стрехин към 2000 г. наши възпитаници са дипломирани както следва: свещеници – 34 (вкл. професор, епископ, и двама доктори по богословие), учители – 112, детски учителки – 31, лекари – 13, стоматолози – 3, среден медицински персонал – 39, агрономи – 18, ветеринарни лекари и зоотехници – 9, инженери – 34, икономисти – 20, юристи – 8, офицери – 8. Някои от тях успешно се реализират на научното поприще, работейки в изследователски институти или преподавайки на студенти, като ст.н.с. д-р Иван Говедаров, ст.н.с. д-р Никола Лазаров, доц. д-р Иван Пищийски, доц. д-р Иван Костов, гл. ас. д-р Тони Узунов, гл. ас. Веселина Лачева, ст. преподавател Лавренти Белчев. Тук е мястото да споменем и нашите съграждани проф. Крум Н. Петков, работещ в Полша и д-р Габриел Алексиев, който живее в Германия. Не на последно място с чувство за гордост трябва да отбележим и имената на завоювалите спортна слава Гинка Загорчева и Петър Мусенов.

Незабравими и паметни са годините, прекарани в родното просветно средище, където сред смях, веселие и сериозни занимания протичат дни на упорит труд за овладяване на знания и умения. Сегашното поколение на средна възраст с умиление и благодарност си спомня за участието си във викторини, ученически бригади, спортни състезания, конкурси и фестивали на художествената самодейност. Помнят се впечатляващите шествия на ученическите редици начело с фанфарния оркестър и запълващия читалищната сцена хор под ръководството на Енко Еневски. Многобройни са участниците в олимпиадите, кръжоците и часовете по свободноизбираема подготовка, помагащи им за успешното представяне на конкурсни изпити при кандидатстване в средно или висше училище. А мнозина от нашите съграждани, вече улегнали и помъдрели, с усмивка и настроение си спомнят за пакостите и неприятностите, които създаваха на техните учители. Безбройни са случките и събитията, които стават в училище. За тези моменти всеки един от бившите възпитаници има какво да разкаже.

Сто двадесет и пет години, просветно дело са достатъчно дълъг период за да се гордеем с постигнатото и са сериозен повод да осмислим настоящето. Днес училището е изправено пред нови предизвикателства – недостатъчна мотивираност и ширещи се социални деформации. Само с общите усилия на родителите, учителите и цялото общество, то ще може да ги преодолее. Нека в тези дни, празнувайки юбилея да си спомним с благодарност за онези, които отдадоха много от себе си за да ни научат и отворят пътя на познанието.

Родени през Постъпили в І клас (І отд.) Завършили начален етап Завършили основно образование Завършили средно образование Завършили

висше/полув. образование

1911
1922 19 1 1
1931 35 2 -
1941 102 78 64 15 9
1951 97 90 83 49 13
1961 175 149 152 124 12
1971 116 117 110 100 11
1981 137 116 116 116 24?
1991? 107 81
Година на преброяването Население Грамотни % грамотност
Мъже Жени Всичко Мъже Жени Всичко
01.01.1885 973 1049 2022 51 25 76 3.7
01.01.1888? 985 1060 2045 24 12 36 1.7
01.01.1893 1014 1034 2048 61 21 82 4
31.12.1900 1167 1179 2346 144 77 221 9.4
31.12.1905 1346 1363 2709 170 115 285 10.5
31.12.1920 1575 1639 3214 407 309 716 22.5
31.12.1934? 2280 2329 4609 1102 848 1950 42.3?
Учебна година Вид училище Брой учители? Брой

записани ученици

Завършили
Начално образов. Основно образов.
1881/82 Начално 3 308 няма данни
1895/96 Начално 3 243 8
1897/98 Начално 2 169 4
1899/00 Начално 2 189 няма данни
1907/08 Начално 3 227 7
1911/12 Начално 5 244 26
1920/21 Начално 6 259 16
Прогимн. 1 31 -
1922/23 Начално 7 297 55
Прогимн. 4 35 - 9?
1936/37 Начално 13 562 58
Прогимн. 4 145 12
1952/53 Основно 24 797 108 58
1965/66 Основно 42 1016 138 83
1975/76 Начално 26 368 117 -
1987/88? Основно 46 818 101 -
1994/95 Основно 49 844 118 67
2002/03 Основно 47 772 98 68

Приложение №4

ИЗВАДКИ ОТ ЛЕТОПИСНИТЕ КНИГИ НА УЧИЛИЩЕТО

01.09.1907 - Учители са Иван Константинов, Мариана Ч. Петкова и Елена Николова от Свиленград.

30.10.1909 - Училището е посетено от архиепископ Роберто Менини – Софийско-пловдивски епископ.

01.01.1912 - Учителят Павел Ботев се сменя с Лазар Ив. Лазаров, учителстващ дотогава в с. Балтаджий.

17.09.1912 - Обявена е обща мобилизация в Царството. Учителят Ив. Константинов е мобилизиран, а учебните занятия са прекратени. Те са възобновени на 14.02.1913 г.

08.05.1913 - Учебната година завършва без изпити и тържества. През същото лято в училището се помещават няколко семейства бежанци от с. Булгаркьой, Одринско.

11.05.1914 - Учебната година завършва без изпити и тържества поради болестта Morbilli . През лятото въпросната болест взема големи размери и жертви, между които и ученици.

30.11.1914 - Училищният двор се разширява, като се затваря една улица. Засадени са 20 дървета.

10.09.1915 - Учителят Лазар Лазаров е мобилизиран.

01.09.1917 - Постъпват като учителки Тереза Йеронимова и Челестина Изевкова и двете от съседното с. Балтаджий.

15.11.1917 - Училището е посетено от епископ Викенти Пеев.

30.09.1918 „На края на септември се случи голямата катастрофа на България“. (Хроникьорът има предвид националната катастрофа, сполетяла България).

01.09.1919 - Постъпва Йордана Иванова Петкова, родена на 08.02.1899 г. в с. Калъчлий (втората местна учителка).

10.11.1919 - През м. октомври се откраднати 22 стъкла заедно с рамките им. През зимния период класните стаи са слабо отоплявани поради нехайството на общината, където често се сменят председателите на тричленните комисии.

20.03.1920 - Училището е затворено 10 дни поради болестта „Испанска инфлуенца“. Дадени са малко жертви.

01.10.1920 - Открита е една от първите в района прогимназия.В нея се обучават ученици от съседните села – Секирово, Шишманци, Ясно поле, Момино и др./за подробности виж Приложение № 5/.

07-08.12.1920 „Селото е посетено от негово превъзходителство Йосиф Антонио – генерал-свещеник от Рим“.

14.01.1921 - Училището е затворено поради болестта Morbilli . Отворено е на 01.03.1921

28.09.1921 - „ По повод смъртта на народния поет Иван Вазов учениците са заведени на черква, където присъстват на божествена литургия“ .

10-14.10.1921 - Отбита е трудовата седмица на учениците.

23.12.1921 - Неизвестен благодетел чрез отец К. Тосков дарява 1000 лв за бедните ученици. С тази сума се закупуват цървули, налъми и чехли за бедните ученици.

16.01.1922 - По повод 100 год. от смъртта на Г. Ст. Раковски се „държа похвална беседа на учениците“.

22.01.1922 - Учениците и учителите провеждат утро, на което става „ американско наддаване за един петел „. Събраната сума от 160 лв е била за закупуване на завеса за представления.

06.02.1922 - Между общинските съвети на двете села (Калъчлий и Балтаджий) е постигнато ново съгласие за построяване на прогимназия и болница в местността „Романски кладенец“.

24.05.1922 - „ Учениците са водени в черквата, след това всички са манифестирали из главния средселски мегдан“ (По този начин е празнуван 24 май и през следващите години).

29.05.1922 - Група ученици начело с Л. Лазаров, М. Петкова и Й. Петкова посещават Бургас. „ Учениците нагледно са били запознати с пристанище, параход, лодка, фар, морска мида, делфин и др.“.

07.12.1924 - По случай 100 год. от „Рибния Буквар“ е изнесено детско утро. „ Добит е приход от 130 лв“ .

2-10.06.1926 - Явилите се 7 ученика успешно завършват ІІІ (т.е. VІІ) клас след положени изпити пред министерски пратеник.

18.04.1928 - „ В 21.15 ч. вследствие катастрофалния земетръс в селото ни училищното здание биде срутено. Уч. занятия са прекратени, след като няколко дни са водени на открито“.

23.09.1928 - Учебната година е открита, като един месец занятията се водят на открито в двора на отец Киприян Дилянин. След 23 октомври занятията продължават в наети частни помещения.

09.04.1929 - Полага се основният камък на едната училищна сграда. За целта са отчуждени пет двора, за което на собствениците са изплатени 500 хил. лв от училищния фонд, създаден през 1920 г. В основите е положен „възпоменателен акт“.

25.06.1929 - Започнатата сграда е завършена. На 20 май започва строителството на втората, която е готова на 20.09.1929 г.

22.01.1934 - Открита е безплатна ученическа трапезария. До края на м. март са дадени 44 обяда на 35-40 ученика.

02.12.1934 - В селото се открива народен университет в който лектори са учителите.

29.11.1936 - Селото, включително и училището са електрифицирани от електроцентрала „Въча“.

16.06.1937 - По случай раждането на престолонаследника княз Симеон, бележките и поведението на всички ученици са повишени с една единица.

12.12.1937 - Учителската колегия изнася пиесата „Богдане, бог да те убие“. Чистият доход от 800 лв е отнесен към фонд „Стенен часовник“.

17.01-21.01.1940 - Учебните занятия са прекратени поради суровата зима. Температурите са 16? под нулата.

14.06.1940 - Училището е посетено от княгиня Евдокия, която присъствува и на годишния изпит по български език.

14.09.1940 - Пенсионира се директорът Лазар Лазаров.

21.09.1940 - Празнува се присъединяването на Южна Добруджа.

19.01.1940 - Директорът Еньо Бахчевански е мобилизиран и изпратен в „новите земи“.

12.03-08.04.1941 - В училището са настанени германски войски. Учебните занятия се водят на смени в свободните 4 стаи.

20.11.1941 - Закупен е радиоапарат “ Olimpia “ – 401 (откраднат през 1953 г.).

21.12.1943 - Директорката София Димчева издава поста на Георги Попанастасов, тъй като е командирована в „новоосвободените земи“.

——- 1944 – В училище се настаняват деца от сиропиталище „Кн. Евдокия“ – София

09.10.1944 - Тази учебна година по нареждане на Министерството учебните занятия започват на 9 октомври.

17.09.1946 - Училището е преименувано от “Царица Йоана” на “Христо Смирненски”. Големият поет е патрон на училището и днес.

01.01.1947 - Всички учители вземат участие в преброяването на населението.

23.06.1947 - В училище се открива лятна детска градина.

15.09.1947 - Директор е Венко Лазаров.

20.08.1952 - Директор е Янко Ив. Говедаров.

06.03.1953 - Учениците са на траурен митинг по повод смъртта на Й. Сталин.

07.10.1953 - Директор е Видка Църковска.

23.08.1953 - Под ръководството на Марио Тоскани и със съдействието на ТКЗС започва строителството на оградата на училището.

01.10.1956 - Осигурено е оборудване за кабинетите по физика, химия и биология.

15.02.1957 - От родителите по ведомост са събрани 4 990 лв за закупуване на учебни пособия.

10.03.1957 - Открита е работилница по ръчен труд. Инструментите са предоставени от родителите – бивши занаятчии.

16.12.1957 - Селото е посетено от Антон Югов – министър-председател на България.

Уч. 1954/55/56 г. - директор е Борис Димитров Георгиев от Пловдив, прогимназиален учител по български език и литература.

Уч. 1956/57/58 г. - директор е Иван Маринов Аксийски от с. Зелениково, прогимназиален учител.

Уч. 1958/59/60 г. - директор е Иван Атанасов Додевски, прогимназиален учител по математика и физика. През този период е сложено началото на обзавеждането на кабинет по физика.

01.09.1958 - Открита е полудневна детска градина към училището с една група. Първа учителка е Верка Димитрова от Пловдив.

20.11.1958 - Провежда се Вечер на народния учител, заедно с учителите от с. Секирово.

През периода 1958 – 1963 г. гостуват пред населението и учениците изпълнителите на народна музика Гюрга Пенджурова, Йордан Гемеджиев, Никола Ганчев. Уредена музейна историческа сбирка, разположена в коридорите на източното крило на училището. Неин организатор е учителят Венко Лазаров.

От 01.09.1960 до 31.08.1967 г. директор е Димитър Илиев Михов от с. Фотиново, Пещерско. През този период се изучава т.нар. Липецки педагогически опит. Разширява се кабинетното обучение в среден курс.

23.07.1962 - Председателят на ОбНС Слав Иванов Станков, прави първата копка на новото училище.

23.01-05.02.1963 - Учебните занятия са прекратени поради ниски температури – 21? под нулата.

28.06.1963 - Селото е посетено от Тодор Живков – министър-председател на България и поетите Лиляна Стефанова и Павел Матев.

30.07.1963 - Посрещната е делегация от Башкирската АССР.

16.09.1963 - В едната сграда на старото училище се открива целодневна детска градина. В другата сграда началният курс учи на три смени с намалени часове. Средният курс е на селскостопанска бригада, за тях учебните занятия започват на 1 октомври в новата сграда. В освободената втора сграда на старото училище се открива Професионално училище.

24.05.1964 - Тържествено се открива новата сграда на училището.

04.02.1966 - Тържество по случай обединението на трите села Секирово, Ген. Николаево и Парчевич и обявяването им за град Раковски.

26.07.1966 - При автомобилна катастрофа загива учителят Иван Й. Узунов.

От 01.09.1967 до 30.06.1973 г. директор е Енчо Донев Енчев от с. Борец, прогимназиален учител по история и френски език.

От 01.09.1967 г. е разкрита втора група в полудневната детска градина. Зам. директори са Атанаска Лазарова и Венко Говедаров (преди него Гено Карабаджев). Разширява се методическата работа в училище. Основният въпрос, по който работи в продължение на няколко години учителският колектив е „Проблемността в обучението“. Организирани са посещения в базови училища в гр. Ст. Загора. Училището става базово за обмяна на опит в района. Изнасят се открити уроци в начален и среден курс.

През уч. 1970/71 г. са изработени стенописите във фоайетата на училището от учителя Димитър Ст. Тошев от с. Калековец.

18.01.1970 - Направена е първата копка на училището между двата квартала от министъра на просветата Стефан Василев – народен представител от този край. В основите му е зазидана гилза с послание за идните поколения.

През пролетта на 1971 г. училището е посетено от министър Стефан Василев. С негово разрешение преди това са доставени от ЦУМ – София фанфарни музикални инструменти. Ушити са „юнашки“ униформи от Мария Зантова. В училището се изгражда школа по борба под ръководството на Гено Стойков и със съдействието на ДФС „Локомотив“ – Пловдив.

01.09.1973 - Директор е Венко Иванов Говедаров.

01.09.1975 - Директор е Атанаска Лазарова. Училището е преобразувано в начално. Преминава се на полуинтернатна система. Класните ръководители преподават бълг. език и литература, математика и родинознание. Техническите предмети се водят от специалисти. Запазва се ПДГ с четири групи. От тази година учениците V – VІІІ клас се обучават в новопостроената сграда между двата квартала.

15.09.1976 - Въвеждат се нови учебни програми. Четвърти клас преминава към средния курс. В училище остават ученици от І – ІІІ клас, всичко 372 ученици.

15.09.1978 - Атанаска Лазарова излиза в пенсия, директор е Румен Разпопов.

15.09.1982 - Директор е Елена Райкова.

15.09.1983 - Уредена е стая на приказките.

15.09.1984 - Директор е Иван Иванов от Пловдив.

02.04.1985 - Провежда се общоучилищен празник на техническото и научно творчество на младежта.

15.09.1987 - Директор е Ана Ив. Желязкова. Училището е преобразувано от начално в основно, но без да се обучават ученици от VІІІ клас. Те се обучават в ЕСПУ „Г. Ст. Раковски“.

15.09.1988 - Директор е Мария Ченкова Пищийска.

01.02.1990 - Директор е Янко Петров Баев.

15.09.1990 - Директор е Златка Ангелова Власова. Учениците са 762. Поради режима на ел. ток се учи с намалени часове. Настъпва деполитизация на учебния процес.

24.09.1991 - Създадени са синдикални организации към КТ „Подкрепа“ с председател Йосиф Терзийски и към НУС с председател Лена Пищийска.

15.09.1992 - След прекъсване от около 40 години учебната година е открита с водосвет, отслужен от местния свещеник отец Петър Изамски. Възстановен е напълно статутът на училището като основно (І – VІІІ клас). Обучават се 859 ученика.

07.02.1993 - Около 50% от металната покривна конструкция пада. През лятото покривът е отремонтиран отново.

15.09.1993 - Въвеждат се нови учебни програми. ІV клас се връща към началния курс.

15.06.1994 - Ученическият стол е закрит поради нерентабилност.

17.06.1997 - Покривът отново е отнесен от вятъра и този път пада върху старото училище.

20.12.1997 - За Коледа съвместно с „Каритас“ се изработват картички, които се продават с благотворителна цел. Събрани са 197 200 лв, подпомогнати са 33 ученика.

01.09.1998 - Директор е Валентина Михайлова Стоенчева от Пловдив.

15.09.1998 - Въвежда се СИП „Религия“ за учениците от начален курс.

29.04.1999 - Умира Златка Власова – бивш директор на училището.

11.08.1999 - Умира Йосиф Л. Терзийски – учител по бълг. език и литература.

15.09.1999 - Прекратява се осигуряването на безплатни учебници. Такива се раздават само на учениците от І клас.

18.02.2000 - Клубът на предприемача в гр. Раковски подарява на училището ксерокс машина “ Canon “ 6010.

24.05.2000 - На благотворителния концерт за първи път прозвуча химнът на училището написан от учителката по музика Бойка Търновалийска по текст на ученичката от VІ кл. Нели Янкова Петрова.

15.06.2000 - Училищният отбор „Млад огнеборец“ заема І място в републиканското първенство по пожаро-приложен спорт, проведено в с. Кранево.

15.06-15.09.2000 - Организирано е лятно училище за ромски деца. Проектът е спечелен от сдружение „Ромско бъдеще“, ръководител е учителката Милена Якова

15.09.2001 - След спечелен проект от Училищното настоятелство е открита компютърна зала, обзаведена със 7 компютъра, лазарен принтер, скенер и ксерокс машина. Проектът е със смесено финансиране, като по-голямата част се поема от фондация „Католически служби за помощ“ ( CRS ).

28.04.2001 - Учредена е градска школа за детски футбол в която се включват и ученици от училището. В следващите години те участват в международния турнир провеждан в града и посещават Германия, Италия и Малта за участие в турнири за деца.

06.03.2002 - Благодарение спонсорството на фирма „ИНСА“ на покрива е монтиран радио-модем за достъп до „Интернет“.

25.05.2002 - Ученици от гр. Раковски, между които и наши ученици, участват в пеши поход до Пловдив в чест на посещението на папа Йоан-Павел ІІ в България.

22.11.2002 - Открита е спортна зала в бившия училищен стол, отново с помощта на Фондация “ CRS „. За оборудването u с уреди помагат местните фирми „Гранд-Агро“ и „Агро-йокон“.

Приложение № 5

01.10.1920 г. – Отваряне на прогимназия в с. Калъчли, Пловдивско

Идеята за отваряне на прогимназия в селото си е пробила път още през 1893 г., по времето на първия Стамболов режим. Първи инициатори за това са били многозаслужилите калъчлийски жители Чешко Н. Петков, Яко Из. Стрехин, Йозо Иванов Власов, Никола Ч. Петков, Иван Г. Белчев и др., сега вече покойници.

След като е било построено сегашното училищно здание за първоначално училище, което по нямане достатъчно средства за постройка за пълно помещение и за прогимназия, калъчлийското население, водено от горепоменатите лица, намислило да влезе в споразумение със съседното балтаджийско население, което от своя страна е било водено от Рад Г. Замярски, Петър Г. Изевков, Йосиф Йовчев (Йовчоглу), Петър Петров (Писаря), за да построят задружно училищно здание за прогимназия на половин пътя между двете села, в местността „Романски кладенец“. Съгласието е било напълно постигнато. Планирано е било и за целта шосе, което да съединява селата и минава покрай бъдещето здание на общата Балтаджийско-Калъчлийска прогимназия.

С падането на Стамболова от властвуване (1894) всички планове за бъдеща обща прогимназия рухват. Между калъчлийското население изпъкват лица от народната партия (черната), като: Рочо З. Рончов, Луиджо Йос. Алексиев, Луиджо М. Луков, Яко Ив. Бойкин (Чаталов), Августин Пан. Власов и други, които за голямо съжаление са били против просветното дело и всяка култура и не са искали и дума да чуят за постройка на някаква си прогимназия обща и за двете села.

Въпросните лица, както и голяма част от населението са били против приемането за учители от некатолическо вероизповедание, за да не би то, населението да напусне католическата си вяра, докато многозаслужилият свещеник-капуцин отец Самуил по народност италианец, който е построил сегашният храм, е настоявал да се приемат за учители и лица от източноправославно вероизповедание, стига да са със средно педагогическо образование…

Едва през 1903 г. през време на второто властване на стамболовистите е бил наново повдигнат въпросът за откриване на прогимназията. Кметът на селото Самуил Йос. Стойков поставя въпроса за създаване на училищни приходи, обаче средствата са били оскъдни и идеята наново заглъхва за 4–5 години.

През 1908 г. кметът Тобия Йос. Говедаров и общинският съвет вземат решение за разработване на места от общинската мера в местностите „Боруклия“ и „Сиврик“ за поддържане на първоначалното училище, понеже общинските приходи са били недостатъчни…

През пролетта на 1916 г. в разгара на голямата всемирна война идеята за отварянето силно се предприема от стария заслужил деец на селото Никола Ч. Петков и сина му Венко, тогавашен кмет, подтикнати от зет им, учителя Лазар Лазаров и военния районен агроном по цвеклопроизводството Аксенти Димитров. Изпратени са необходимите документи, но тъй като общината не е спазила изискването да се постигне съгласието на съседните общини за да бъде тя „районна“, предложението е отхвърлено.

Чак през пролетта на 1920 г. идеята за отваряне на прогимназия наново силно се подема. Общинският съвет взема решение за облагане с извънреден данък от 1 лв всеки декар непокрит имот, та от получените пари да може да се образува в течение на няколко години „училищен фонд“ за постройка на прогимназия. В селото се създава комитет, който да влезе в споразумение с Балтаджийската община, за да се построи обща прогимназия на половината път между двете села. На първо време този комитет действа да се отвори временно І клас в с. Калъчли, понеже училищното здание разполага с доста свободни и хигиенични стаи. Балтаджийци отначало се съгласяват, но после отказват, въпреки, че са поканени 2–3 пъти от поменатия училищен комитет. Без да се отчайват от това, членовете на комитета влизат в споразумение със съседната Салалийска община (с. Борец). По-късно се присъединява и Муртаклийската община (с. Момино).

Най-сетне на 21.09.1920 г. се получава предписание, че Министерството открива І и ІІ прогимназиален клас. На 03.10.1920 г. прогимназията тържествено е открита. На тая дата след божествена литургия се извършва в училищния двор водосвет, на който присъствува множество народ – всички ученици от първоначалното училище заедно с учителите си и учениците от І прогимназиален клас с учителя си Лазар Лазаров. След водосвета енорийският свещеник отец Козма Гюлов държи подходяща реч, след което говори и финансовият инспектор Серафим Йос. Романов. На церемонията присъства и балтаджийският кмет Иван Йос. Койрушки, няколко по-интелигентни младежи, свещениците и учителите от същото село.

07.10.1954 г. Беритба на памук

Всяка година учениците от ОУ „Хр. Смирненски“ под ръководството на своята организация ДПО „Септеврийче“ и ДСНМ взема дейно участие в подпомагане ТКЗС по прибиране на реколтата от различни земеделски култури, най-вече на памука. Тази трудова проява е от висша степен и израз на патриотично отношение към своята Родина.

И тази година учащите се от нашето училище се включиха в тази кампания и допринесоха чрез своя труд за навременното прибиране на памука.

Така на 07.10.1954 г. долния курс при училището с песен на уста в стройни редици излезе на полето под ръководството на отрядните ръководители. Детския ентусиазъм беше заразил всички. Чувстваше се надпреварване и съревнование както между отделните класове, така и между отделните ученици. Тук особено съзнателни се представиха учениците пионери от ІV“в“ клас, които бяха дисциплинирани и организирано работиха до определеното време. В резултат на тричасов труд през този следобед пионерите набраха 280 кг памук…

На 15.10.1954 г. горният курс от училището, заразен от същия ентусиазъм за беритба на памук, също излезе на полето, за да участвува в тази толкова важна кампания. Сладък е колективния труд и красив е колективния живот. Това особено много се чувства в VІ клас, където пионерите бяха най-добре организирани и ръководени, в резултат на което те набраха най-много – 76 кг. Разбира се, тези успехи се дължат и на техния ръководител Алексей Пънкин, който се очерта като добър отряден ръководител. Добре работиха и класовете VІІ“а“ – 65 кг, VІІ“б“ – 39 кг, а най-малко VІ“в“ клас, който набра едва 16 кг.

Коментарите са забранени.